Яяя......

БЪДНИ ВЕЧЕР

Публикувано

Стоя с подвити колене до бъдника и с гладен поглед гледам всичко сложено на покривката.
Малка съм, гладна, но ми е едно съкровено!

Три поколения жени шетаха през деня в кухнята, аз стоя на табуретка в ъгъла и попивам и мириси и разговори.
Най-старата нарежда тихо и с един глас, дето акъла ти взима. Побелялата престилка и черната кърпа на главата разказват всичко на неосведомените. На мен ми разказват разни неща за отминалите времена, които с благоговение слушам. И ръцете, разкривените гледам, дето имат толкова акъл в тях!

Другата вързала алена кърпа на главата, ама с една усмивка шарена! В нейната престилка как обичах да се гушкам и тия топли ръце да ме галят! На старата викаше „майко“. Пак така благоговейно! Отвръста, сръчна, на всичко научена – личи си, от малка.

Третата една крехка, плаха, зор там и право в очи ги гледа. Тя и на двете вика „майко“, пък сама на мене майка!

Тия ми ти жени от зарана влезли в кухнята, ръкави запретнали, престилки шарени вързали и се готвят Рождението да срещнат.
Събудиха и мен, че ми е било време – и престилка ми вързаха и дебел комат с масло и пипер ми дадоха. После ме сложиха на тая табуретка и ми заръчаха – „Слушай!”
Слушам аз и гледам, отдавна се развидели. Топло ми е и едно ароматно.

– Разсипи брашното булка!
Нарежда черната шамия, прави гнездо и бута ръцете на майка ми вътре.

– И ти не ми стой така изтукана, ръсни сода и налей вода ! Кара се на баба ми.

– Де, де! Хайде по-чевръсто, тоя дом ще среща люде от четири ребра.

Плота на селската кухня не се вижда от планина брашно – майка меси, баба налива.

– Я, я ставай дете!

Ставам аз, ръцете ми премръзнали влязоха в „играта”. Прабаба ми хвана ръцете и под нейните длани сътворих и грозд, и талига, и кръст и кошара. Тури всичко връз планината тесто, заглади с длани, плю през рамо и тури във фурната. Подир извади от пазвата една пара и я бучна гола голеничка в питата.

– Да имаш късмет да земеш парата, дете!

Туй заръча. На мен.

Подир питата подкара всички жени отново: Кой разбърка боб чорбата, кой нави сармите, кой счука ореите, чесъна кой помля, ошафа сладък ли е, къде му е шекера?! Без шекер богат не може! Тиквата кой настърга, корите кой разтегли, сложи ли им сичко, канелата пустата, дето не е наша, ама е благо с нея?!
Стоя на табуретката в топлата кухня и гледам тези жени – мои си, обичани, едни шарени!
Посядат за малко, па пак се дигат. Рождество е! Шета се от зарана и мъже в тая кухня няма.
Те са заети да точат вино, да разпалят бъдника, със слама да разсипят софрата и да стоплят одаята. И гръмките им гласове се носят из къщата – ще да е пивко виното тая година!

Смрачи се, всички се окъпахме, пък приседнахме на трапезата.
Гледам тия лица, де от мънинка само тех знам – кое залинело, кое радостно, кое угрижено, пък само моето изгладняло. Дете съм, му се не знае!
Подир целия глад, баща ми стана, прекади дома, изчете една молитва и тогава ми дадоха ръцете да срещнат храната. И едно благо ми беше! Разчупиха питата, която беше по-голема от мене самата. И на Богородица дадоха, и на къщата, и на големите и после на мъненките….
Изчоплих с нокът парата на баба. Беше се свряла в кората и сама като нея – твърда, ама и сладко ми дойде. Какво съм знаяла и аз – нищо, ама пък се радвах само как дете може!

Днес е Рождество, бабите с шарените кърпи ги няма. И тежки отношения имам с Господа.
Не ми идва от душа, ама ръцете помнят. Ще срещам празника – няма как. И парата ще извадя от пазвата и в ръцете на децата ми ще я дам – кой има късмет, негова да е. Защото този празник е изтъкан от спомени, гълчава и тамян. Жално ми е по детството, жално ми е по спомените, жално ми е, че нови ще правя с тия деца мънинки, дето свет сами ще хванат…. Будна съм, живи сме. Да ви е благ и топлещ бъдника, топла и кротка постелята….
И кой над вас, тоя и над нас.

Автор: Теменужка Костадинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *