Яяя......

Земя!

Знаете ли, от известно време си търся повод да споделя нещо.
Днес си го намерих, като всеки човек, който си го търси.

Дадох си сметка, че “вятърните мелници” винаги се намират на хълмове, до които се стига по стъпки, които са прекалено дълбоки и също толкова чужди. Хората не слушат, а чуват.
Не разговарят, а говорят. Мнението, различно от нашето, винаги ни е чуждо, неудобно, незначително и прекалено шумно, твърде свободно, незряло…и неблагодарно, защото се е надигнало и някакви кученца са се разлаяли….и се търси повод да се неглижира.

Разхождах се по плажа, по това, което е останало от него, понеже е отлив. Гледах лодките, потънали в тинята, рибарите, безпомощно пристанали, чакащи водата, за да плават.

Искам да кажа следното:

Аз никога няма да бъда една от тези лодки.
Аз няма да чакам прилива, за да отплавам с него, понеже това се очаква от мен, аз отказвам да се клатушкам, отказвам някой да ме насочи и да ми намери посоката, в която да плавам.

Аз отказвам да се влея в течението, в протока и да се насоча към някакъв нос “Добра надежда”.

Аз съм онази самотна лодка, която е затънала в дълбоката тиня на отлива, която последна ще отплава, дори да е тласната към крушение или залив.
Аз съм лодката, която сама ще намери хоризонта си…и никой, никога няма да я управлява към друг хоризонт.
Аз ще извикам: ”Земя!”.
И ще пусна котва, точно там, където реша.
Никой друг.

Мартин Марков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *