Бях изкарала от фризера едно месо да се размразява и когато пресметнах, че ледовете вече са се стопили, се завлачих към кухнята. Днес нямах ентусиазъм за готвене, сили също нямах, така че идеята ми беше да създам нещо, което просто да става за ядене, ама по най-лесния начин.
Отворих плика с месото – оказаха се вратни пържоли. Измих ги и ги пльоснах в една дълбока кръгла тава – когато я купувах, продавачката ми каза, че била за тутманици. Не че я бех попитала, но жената просто беше любезна. Аз от тези пържоли едва ли ще правя тутманик….макар че всъщност идея си нямах какво точно ще готвя.
Та след като месото си разположи телесата в тавата, го наръсих със сол и черен пипер, а понеже така и така бях отворила чекмеджето с подправките, просто продължих да замерям пържолите с каквото ми хрумне – тва лют пипер, пушен червен пипер, малко карамфил, канела, къри, мащерка и задължителният кимион. Още баба ми ме научи да слагам на всяко месо кимион и аз по навик не пропускам. Неотдавна четох, че от кимиона се отслабва, така че може да се окаже, че точно кимиона ме държи на тези килограми, въпреки тоновете шоколад, които изяждам.
Такааа…. Само с подправки ли да го пека това месо? Цъ, ще стане сухо. Вадя от хладилника една начената лютеница и бурканче дижонска горчица. При лютеницата слагам една препълнена чаена лъжичка горчица, разбърквам и изсипвам цялата идиотска смес върху пържолите. Дотук добре, но ще е хубаво да сложа и някакви зеленчуци, защото съдържат вещества, нали така? Две глави лук (княжески), няколко скилидки чесън (княжески) и два огромни моркова, нарязани на две-на три. Всичко от Княжеството придава на ястията дъх на аристократичност, полъх от разкош и нотка на ароматно великолепие. Ако някой още не е наясно, Княжеството е село Труд. Знам, че твърде малко хора могат да си позволят подправки и зеленчуци от там, но просто трябва да знаете какво губите.
Разбърквам цялата тази съвкупност от разнородни хранителни вещества, но не ме напуска чувството, че нещо липсва. След кратък размисъл хвърлям в тавата два княжески дафинови листа и би трябвало творческия процес да приключи, но ми хрумва, че ще е добре в този бъркоч да има вино. Оглеждам се, но Алекс е изпил всичката малага, широка мелнишка и мавруд, като е оставил само някакво бяло вино – преполовено и изоставено, така че аз няма да слагам в тая манджа някакво презряно вино. Щом не го е изпил вече цял месец, значи не става и за ядене. Намирам в хладилника две кенчета бира „Старобърно“ и с риск за живота отварям едното и го изливам в тавата. Слагам точка на работния процес с няколко бучици масло, небрежно разхвърляни върху този шедьовър, а след това тавата отива в загрятата фурна.
Опсс, сещам се, че бирата може би горчи (поне така съм чувала), затова ръсвам малко кокосова захар, разбърквам и пак затварям вратичката на фурната. Докато чакам да заври, за да се изпари алкохола от бирата, че да запечатам съда с алуминиево фолио, размислям върху творческия миш-маш: вероятно ще става за ядене, а ако ненадейно дойдат гости, винаги може да се повиши нивото на вечерята. Например ако дойде някой важен гост (примерно уелския принц), можете да кажете, че в негова чест сте сготвили по старовремска рецепта френското ястие „Соншонжмо“. Принцът или който и да е сноб няма да си признае, че не е чувал за този гурме-шедьовър и само ще кимне одобрително или пък снизходително ще каже: „Ял съм този специалитет веднъж на един круиз по Дунава, но вашето изпълнение е много по-добро!“.
Оставям тоя измислен конгломерат да се задушава под фолиото на ниска температура и го изключвам чак след няколко часа, обаче се чувствам гузна от готварското свободно съчинение, затова измивам няколко картофа, нарязвам ги на две и както са си с козината….ъъъ…с кората, ги нареждам в друга тавичка. Ръсвам сол, чер пипер, копър, намазвам с масло и ги изпичам – гарнитурата ще покаже, че съм се постарала.
Алекс се връща от работа, сипва си, яде и казва: „Май пак ще ми трябва някаква диета, щото ако продължаваш да ме храниш така….“. Аз доволно се усмихвам – моето „Соншонжмо“ определено става за ядене ?