Искра Веселинова

Магарешки истории

Публикувано

Усещането, когато се прибера вкъщи, натоварена с торби и чанти като магаре (липсва ми само един магарешки бодил, да си го предъвквам) и заваря татко да гледа някакво безумно предаване по Евроком, е малко по-поносимо от това да те блъсне ТИР. Малко. Много малко. Незначително. Никак.

Телевизорът бумти потресаващо и ме гледа отчаяно с плоското си око: „Помощ, вземи му дистанционното, аз агонизирам!“ Баща ми обаче е от стара коза яре и стиска дистанционното като нервозен доберман, който мачка в зъби левия пантоф на госта, довтасал лекомислено да летува при стопаните му и сега напразно подскачащ на куц крак и отправящ молби за милост.

А в студиото, аранжирано като гостната на някоя стринка, кипят страсти. Звънят зрители, най- младите от които могат да ми бъдат баби и дядовци, а по-старите са набори на библейските патриарси. И дрънкат такива глупости, че вече наистина повярвах, че си хвърлят парите от терасите. Не може такива кукумицини да не хвърлят пари, няма начин просто.

Даже веднага доразвих тази си теория и я облякох математически. Как ли? Ето как:

Ако с „бай Ставри“ означим средностатистическия изфирясал пенсионер, с „У“ означим сумата от десет хиляди лева, два златни часовника, няколко ценни икони и оригинал на Дечко Узунов, а с „Х“ означим банда телефонни измамници, то вероятността бай Ставри да изхвърли през балкона „У“, за да намаже „Х“ е 100 %.

Казвам ви, за някакви си хилядни от наносекундата се наслушах на такива тъпотии, че даже не мога да ги пресъздам. Пък и как бих могла, като изгубих съзнание? Баща ми ги слушаше с остър интерес. Бузите му горяха също като пожара на бунта. Когато се осъзнах достатъчно, за да мога да се изправя, потърсих помощ от големия ми син, но той се беше барикадирал в стаята си и на жалните ми молби да ме пусне вътре, сякаш бях майката на седемте козлета, отказа категорично.

– Аз съм майка ти, бе, диване! – извряках възмутено – Пусни ме да вляза, защото чувствам, че пак губя съзнание.
– Аз откъде да знам, че си майка ми? – попита логично той – Ами ако си дядо и се преструваш, за да нахлуеш и да ме накараш да гледам професор Вучков? Няма да стане! -и ми поиска отрязан пръст като доказателство, че съм аз, който пръст да мушна под вратата, а той щял да прецени.

Как оцелях, аз си знам. На всичкото отгоре, в главата ми се роди песен, съвсем спонтанно, илюстрирайки ситуацията по някаква абсурдна асоциативна верига. Но реших да създам гражданско движение – „Да попречим на пенсионерите да звънят в телевизиите“.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *