Искра Веселинова

Малки телевизионни размисли. Недописани.

Публикувано

Когато забременях с първото си дете, бях на двадесет и три. Бременността ми предизвика смут и дори сътресение в семейството, защото роднините счетоха, че съм много млада. Боже! Днес гледах отново онова странно документално сериалче за американски бременни тийнейджърки – едната роди на петнадесет. Петнадесет години!

Аз на петнадесет още имах любима кукла и се страхувах от тъмното. И изведнъж моите двадесет и три ми се виждат най-нормалното и естествено време на света, за да станеш родител. Поне си малко по-израснал в нравствен план, в сравнение с онова петнадесетгодишното, което тръгна да ражда, без да си вземе багажа за болницата, но пък пъпчивото ѝ гадже се беше запасило с бонбони.

Малко по-късно гледам „Карбовски – втори план“.

За Карбовски мога да кажа много неща, преди всичко, че през половината време ми иде да му построя храм с гигантска негова статуя и да ходя да му се кланям, да му принасям дарове – ароматно грозде в тръстикови кошници, маслини в делви и вино в амфори и по изгрев и залез да мия нозете на статуята с изворна вода, а през другата половина от времето ми се иска да го убия.

Но днешното предаване е не просто някакъв телевизионен продукт – то е разказ, толкова хубав и толкова дълбок, че почти ми прилича на апокрифите на Чапек по чистота на чувствата и по човешка мъка. Всички, които пишем разкази, може би трябва да се съберем заедно и да се самоубием ритуално, при вида на този разказ, който животът поднася ежедневно и ежеминутно, но се иска душевност и се иска майсторлък, за да го видиш – той не е надиплен с думи, той е надиплен с образи и усещания, а на Карбовски трябва да му се признае, че умее да чете този разказ, умее да го открие, да го усети, да го разбере.
Този човек има сетива за недоловимото със сетивата.

Филмчето, което Карбовски ни показа, ме разтърси, разплака ме, разсмя ме и несъмнено ме вдъхнови. Усетих прилив на желание не да разбера живота – той е създаден да бъде енигма, а да мога да го усещам още по-силно, по-ярко и по-пълнокръвно. Усетих се като бледа какавида, която виси от някакъв прогнил таван и губи цветовете на бъдещите си криле, защото не умее да усеща пъстротата на живота. При това, без да го осъжда, което е непоносимо трудно.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *