В каньона на Върбовската река, има една къща на над 150 години, в която се раждат все Илчевски. Аз съм последният, който е сукал в нея. Ждрелото е толкова стръмно, че косачите тръгнали сутринта към ливадите остреща обикалят час преди да се появят от другата страна. А по въздуха разстоянието е толкова малко, че могат да си гълчат с людете в къщата.
В този суров пейзаж, като в разломените отвеси на Мачу Пикчу, от нейде се чува напевният говор на зидарите. Кравите цонкат с чановете си долу при реката, в дебелата трева. Каква душа трябва да имаш, за да измислиш такъв красив глагол за онова, което се обажда от врата на говедото! От него идва и женското име Цонка – звъняща, звънлива.
Тук старите зидове правят това, което правят пчелите при роенето си. Зидът пада и камъните се ройват. Тук хората си гълчат, когато са далече един от друг и не мога да разбера езиковедите, които оставят в редовния говор „глъчка“, а „гълча“ я пращат в килера на диалектите. Що за сегрегация?!
В тази къща, при баба и дядо, в почивните дни се прибираше най-големият им син Тасо (Атастас), който беше библиотекар в Смолянската библиотека. От време на време в денгове, той носеше от там книги с големи квадратни сини печати „БРАКУВАНО“. Той ги спасяваше и те се трупаха в горната стая, в която на леглата бяха простряни някакви тъкани чаршафи, на които в тави се сушаха диви череши. Миришеше на ароматни плодове, мащерка и на намастилена хартия.
Много от тези книги бяха бракувани, защото са отпечатани преди 1945 г. Имаше една, която се казваше „Стари български говори от средните Родопи.“ Боже, как суках от нея в здрача на стаята, когато дядо си мислеше, че се плацикам по реката.
„Лахана“ – като прякора на Ивайло – все едно е бил от нашето село, „папучник“ – за голяма жаба, врюд – навсякъде…
Там, в сянката на онази стая, в която съм заченат клетъчно, се „оцапах“ с печатарско мастило и се влюбих и в мириса, и в предназначението му. Тази стая беше светът ми – аромати на планински плодове, билки и печатни думи.
Засуках красиви слова ведно с мириса на коприва, пресникь и мътеница. Това има в душата ми.
Гледах, когато моят дядо Кольо зидаше зид – как превърташе десетки отломки, за да намери онази, която ще застане между големите камъни – като отлята за мястото. Как от земята вдигаше малко каменно клинче – да го вбие там, където ще стои до века.
Бил съм още 5-6 годишно момченце, което гледа трите чука на дядо си и се опитва да отгатне, кое камъче ще му потрябва, за да го подаде преди майсторът да се присегне.
Това там е моята писателска школа, отпреди някой, освен Бог, да знае какъв ще стана.
Много хора днес казват, че са се учили да пишат от Достоевски, Фокнър, Стайнбек…
Аз не мога да се похваля с такива велики школи. В моето училище, до торбите на върбовските зидари, свикнах на търпеливото премятане на късовете, за да намериш този, който ще легне в зида „все едно винаги е бил там“ . Това бе моето училище и университет в писането. Просто трябваше да сменя камъните с думи.
ЧЕСТИТ НИ МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА КНИГАТА И АВТОРСКОТО ПРАВО. Този текст го копирах от един нов зид, който смятам да ви представя скоро и официално. „Извадих“ го оттам, за да ви поздравя. По моя начин.
П. П. Снимката е правена от Биляна Пенева в студиото на Christofor Balabanov. Мои приятели.
Бел. ред. – Можете да станете щастливи притежатели на книгите на Николай Илчевски чрез страницата на Издателство Алитеа.