Има една приказка, че денят се познава по сутринта. Аз пък си имам мой израз, че утрото никога не се познава по вечерта. Защото съботната вечер беше лежерна, с богато меню, с приятна документална поредица за гледане, два вида сладолед и торта. И мирен, спокоен разговор, лъкатушещ между треньора на Манчестър Сити, грешките в играта на някой си футболист, имаше ли дузпа, нямаше ли, както и възхода и падението на мъдрата жена по времето на палеолитния матриархат. Аз, разбира се, не пропуснах удобния случай да заявя, че така съм си и знаела, че всички мъже са чукундури, кратуняци, мързеливци и изобщо – измет. Моите мъже не направиха опит да влязат в спор, защото си ме познават и ме оставиха да ръкомахам с лъжицата за сладолед и да умувам. После потънахме в прегръдката на Морфей.
На сутринта малкият ми син заяви решително, че ще се правят палачинки. На мен ми призля по две причини – първо, жестоко ме мързеше и изобщо не ми се занимаваше, и второ, когато готвим съвместно, това не е просто готвене, това е война, това е битка на титани – аз, като възпитаничка на селската кухня, с нейната простичка формула „както дойде“ и той, отдаден на страстно ровене в кулинарни сайтове, следване в Ютуб на разни мастър-шефове и с любима дума по време на готвене, а именно „консистенция“. Сами разбирате, че при срещата на фен на зеления боб с картофи и много чесън, и поддръжник на карамелизираните свински ребърца с гарнитура от паниран булгур с осемнадесет вида подправки, сблъсъкът е неизбежен и епичен.
Първо започна да ми обяснява с неприятен наставнически тон и скърцащ глас, как правел палачинките някой си дрисок в кулинарен сайт. „Я да го видя тоя – рекох – да облека омразата си във физическа форма“. Показа ми го. Както и очаквах – нещо голобрадо, с белези от акне и мутиращ тембър. Мене ли ще учи тоя келеш, бе? Мене? Аз готвя от тридесет години.
– Ти може да готвиш и от сто – възрази синът ми с още по- неприятен глас – обаче не готвиш правилно. Правят се груби грешки.
И се започна.
– Направи си ги сам тогава – креснах злобно.
– Аз мога да си ги направя и сам, обаче ти нямаш елементарни неща в кухнята си. Липсват ти най-простите и използвани пособия.
И ми нахвърли таблица с въпросните пособия, като се започне от термометър, с който трябвало да мерим вътрешната температура на сместа, че уред за обезлюспяване на варан, че десет вида касероли, пет от които с керамично дъно, другите пет от дялани морски камъни, че инструмент за отделяне на семките от плодове, с акомпанимент на пиано, та се стигне до космическа навигация и трошачка на кокосови орехи.
През цялото време, докато откровено се карахме, захвърлили всякакви задръжки, и аз вече пусках тежката артилерия, с реплики от рода на: „Ще видим коя ще те търпи!“, „Пламене, тоя нашичкият, ако, не дай Боже, остане стар ерген, ще е най-отвратителният представител на породата, сигурно ще си подрежда книгите по цвят и дисковете по тематика“ и „Горките ти бъдещи ученици, кой знае как ще ги тормозиш, педант такъв!“, готвенето вървеше с пълна сила. Особено здраво се сдавихме при забъркването на тестото и добавянето на млякото. Думата „консистенция“ хвърчеше между нас, сякаш някой я хвърляше с бумеранг. След като се запених и нарекох нещастния млад готвач от Ютуб нехранимайко, оня кулинарен подлец и тъпунгер, който никога не е чувал за биохимия, а готвенето си е чиста проба биохимия, а синът ми ме нарече истерична, неконтролируема и инертна псевдоготвачка, която никога няма да мръдне от елементарното селско меню с попари и трахана, палачинките най-сетне бяха готови. Ама той си ги опържи. Станаха разкошни, може би заради пълните лъжици скандал, които щедро им добавихме.