Ще ям пица!
Всъщност, изядох я преди малко, но това което искам да ви разкажа, се случва след вече взетото решение.
Освен, че реших да е пица тази вечер, реших да е от „Тримата мускетари“. Паркирах пред пицарията и угасих колата някак със задоволство, защото друго си е да знаеш, че след петнайсет или трийсет и колкото минути си искаш ще я запалиш с лекота – ремонт на стартера върши чудеса с шофьорското самочувствие.
Почти подсвирквайки си, но не съвсем, заради бръснещият вятър каращ устните ми да се сгърчват на „О“ като на миска пред огледало в тоалетна, се запътвам към входа и минавам покрай рекламния пластмасов мускетар инсталиран на една пейка, на който е закачена табелка гласяща – „Уважаеми клиенти, мускетарят е предназначен само за снимки! Благодаря за разбирането.“
Боже, кой, за какво и с каква цел е използвал горкият безмълвен Атос, Портос или Арамис, а може би Д’артанян!?! Амбицирах се да разбера и след като влязох и дадох поръчката си за пица за вкъщи, веднага попитах сервитьорката, каква точно оргия се е случвала някога с невинното мускетарче. Не знаеше момичето, но обеща да разбере от по-старите си като стаж колеги и следващият път, когато ги посетя, обеща да ми разкаже. Явно друг път ще ви открехна на странни сексове с плексигласови литературни герои…
След това мацето ме попита желая ли някакъв сос към пицата, аз поисках чеснов и докато маркираше вечерята ми, аз се сетих, че имам цяла опаковка такъв сос в хладилника, затова я викнах и я помолих да го махне от поръчката. Момичето ме погледна, все едно съм ѝ заръчал да изтрие базата данни на Пентагона и безпомощно ми отвърна:
„Ма аз вече го маркирах!“
„Ами, размаркирайте го.“ – спокойно я инструктирах аз.
„Ама поръчката е приключена..“ – почти изхленчи тя.
„Сторно не знаете ли как се прави? Ако не знаете, айде вижте някой, дето знае и да не задълбаваме.“ – продължих с инструкциите.
„Ама той е само 80 стотинки!“ – удари го на търговия мацето.
„Имам точно 8 лева, колкото е пицата с кутията, к’во прайм?“ – питам я с поглед доказващ наличието на точно такава сума в портфейла, но и още нещо… Сигурно нещо страшно, защото тя капитулира с тихо „Офффф…“ и отиде да ръчка касовия апарат. Не знам – да си оправят отношенията, то си е тяхна работа.
Докато чаках, уж ровейки си в телефона, хвърлях преднамерени остри погледи към шубера, откъдето излизаха готовите поръчки (добре, че седнах на първата маса и имах открито изложение към него), за да се уверя, че към пицата няма да получа и сочна сервитьорска плюнка. Ако пък съм изтървал момента с процеждаща се лигичка върху разтопения кашкавал – еми, 80 стотинки Иване, пък да беше ги прежалил. Яж сега хорски телесни течности и за другия път ще знаеш!
След петнайсетина минути си взех пицата със слюнка от младо маце или не, пожелах лека вечер (благородството преди всичко!) и с предвкусващо удоволствие от безотказното – Трънннн-тъка-тъка-тъка-тъка – което ме очакваше след като завъртя ключа на стартера се изнизах. Палнах си пандето и поех към квартирата. Още на първи завой, тоя пред мен, като взе да завива, сякаш минава близо до стадо задрямали пуйки-човекоядци и аз като побеснях, че го прави толкова бавно и лежерно, гаче ли изчаква да се източат колите, които в този момент тръгват от Исперих към Варна, че като почнах да псувам в колата… Нито съм натиснал клаксона, нито съм святкал с фарове – просто виртуозно го псувах на затворени прозорци и без размахвани средни пръсти…е айде, може би един среден пръст развях, но само за малко и съвсем скришом. По принцип съм изключително толерантен шофьор и по-скоро някой ден аз ще ям бой невинно на пътя, отколкото да се нахвърля върху някой, пък бил той и калпав колега на пътя.
Как да е, зави си успешно охлюва и като се озовах на мястото, където до преди малко беше самият той, разбрах защо този завой е „бавен завой“. Уж завивам на дясно, ама колата взе решение да цепи направо. То един тънък слой лед, братче – медец! Нищо особено и кой знае какво – завих си бавно като този преди мен, ама като ме загриза съвестта, дето го псувах като тъпанар! Гааааз! След стотина-двеста метра го настигнах, пуснах ляв мигач, тръгнах да го изпреварвам и като се изравних с него намалих, привклякох му вниманието ръкомахайки и му се извиних с характерен за целта мил и виновен поглед и вдигайки ръка колегиално както се прави, когато искаш прошка. Човечеца направи пък характерното движение с ръка означаващо „Пет часа на въртележката“ или по-известно като „Бе, ти в ред ли си бе, ненормалник?“ и впери поглед напред с надеждата да не откача и да го избутам от пътя, но аз кармата от безобразното си поведение преди малко изчистих ли я? Изчистих я! Нека сега той страда кармично, че най-вероятно ме е напсувал несправедливо и ме е нарекъл луд без основание!
Вече в асансьора, заедно с мен се качва и млад мъж с малката си дъщеричка – хлапе на около пет годинки и с пухкавичко телосложение. Е, тая пица, макар и в кутия и торбичка, като реши да ухае божествено – сигурно и хлебарките в асансьорната шахта се организираха мигом за поход към следата водеща до тази амброзия. Момиченцето като взе да души с носле и на мен ми стана едно жално, та попитах таткото, да почерпя ли малката с едно парче пица – дете е все пак. Той се захили и каза:
„Ооох, с едно парче няма да минеш, братле! Това дете няма наяждане! В чудо сме се видели с мойта – нощем става и рови в хладилника докато ние спим. Ама отвори, отвори кутията и сам гледай..“
Отворих я аз, подканих сладураната да се почерпи, а тя като пусна татко си и с двете ръце на щурм – омаза се до лактите чак.
Ама баща ѝ пък ми изкара едно „Шуменско“ от пазарската чанта, която носеше и през смях ми го връчи – „За компенсация!“, ми каза. Разделихме се два етажа по-късно, разбирайки се да пием по още едно някой път, а детето направо грееше с разтопен кашкавал по носа и парченца бекон по ушите.
Половин пица е същото като цяла пица, само, че е половин пица.