Имам рожден ден. Все още се вълнувам. 71 години и продължавам да се вълнувам на рождения си ден. Обичам празничното настроение, вниманието, позабравените усмивки и захабено щастие, които изтупваме от нафталина и развяваме вяло като прокъсано знаме на надеждата. Ставам с мисълта за слънцето, което съм сънувала. Отварям широко прозорци и то нахлува безобразно и дръзко, спуска се към ъглите на стаята, обхожда скритите мисли, невидимите паяци, танцува по бръчките на лицето ми. Хубаво е. Изкъпвам се старателно в опит да залича всяка следа от безочливата старческа миризма, която ме преследва, намятам халата и заставам пред гардероба. Днес ще се наконтя. Избирам рокля, която много обичам, но рядко нося – не искам да я принизявам до баналната сивота на ежедневието. Оставям я изгладена на закачалката и отивам да направя закуска.
Костадин още не е станал, напоследък обича да лежи до по-късно. Харесва ми спокойствието и тишината в апартамента сутрин, когато съм със себе си. Правя любимите му мекици и сядам да пия кафе. Оженихме се на двайсет и една и мекиците бяха първата закуска, която му приготвих. Почти съм изпила кафето, когато чувам раздвижване от неговата стая. Влиза в банята, чувам го как пикае, казанчето проскърцва с познатия задиращ шум, после мие зъбите си, мотае се, водата шурти продължително. Усещам, че се изнервям и ставам да измия съдовете. Той влиза рошав, косата му не оплешивя с годините, само посивя и стана остра като шипове, а сега се е килнала на една страна и прилича на храсталак, през който е минал валяк. Пижамата виси на слабите му крака, сънен и объркан е все още.
– Ха, мекици! – казва ухилен – Откога не си правила мекици!
Сядаме на масата и ядем мълчаливо, той се наслаждава на всяка хапка, маже обилно със сладкото от ягоди, което докторът му забрани, но днес по изключение съм извадила от килера, доволен е като малко дете, а мазната му уста почти се смее.
– Отивам с Гошо на кафенето – казва ми след това.
Спазва ежедневната си рутина. Чудя се кога ще ме поздрави за рождения ден. Винаги това е първото, което прави, обикновено, дори преди да измие зъбите си. Излиза, а аз обличам роклята. Искам да го посрещна после в блестящ вид. Все още ми стои добре. Коремът ми е леко изпъкнал, краката ми от коленете надолу изглеждат прилично, мускулите ми са стегнати, въпреки старческата, сбръчкана кожа. Костадин се връща след час и половина.
– Я, каква си се издокарала! – казва ми. Минава зад мен и ме шляпва по задника. Мълчи.
Времето му до обяд минава в четене на вестник и прехвърляне на новините по телевизията.
Денят се точи мудно, слънцето напича все по-нахално и съм принудена да спусна щорите, за да прикрия стаята и зачервените си очи от набезите му. В късния следобед отивам да приготвя вечеря. Костадин все още не ме е поздравил. Прехапала съм устни и едва сдържам сълзите си. Но днес съм решила да го глезя, ще вдигна забраните, ще му позволя непозволеното, което на нашата възраст се изчерпва със сладко от ягоди, пържени кюфтета и половин чаша вино. Масата има празничен вид с официалната бледорозова покривка на сиви цветя и сивите салфетки във формата на лотос. В центъра ѝ се мъдри ваза с хризантеми.
– Хайде, вечерята е готова! – провиквам се от кухнята.
Той пристига след минута-две, стъписва се леко на вратата от непривичната обстановка, от роклята ми, от чашите вино. Погледът му е объркан и той отваря уста, понечвайки да каже нещо, прилича на риба, която са изхвърлили на брега, но вълните все още подмятат по пясъка. Аз го гледам в очакване, хубава съм, знам, че за него съм хубава. След това той вижда кюфтетата и физиономията му изведнъж се успокоява и отпуска, по устните му се разлива усмивка.
– Пусни новините – казва и сяда нетърпеливо на масата.
Вечерта лягам в изстиналите чаршафи, слънцето отдавна се е отдръпнало от прозореца и стаята, от мен, притъмняло и пусто е и тишината поглъща хлипането ми.
Минават десет месеца преди да разберем, че страда от Алцхаймер. Никога повече не си спомня за рождения ми ден. Още четири години се боря със забравата и объркаността – неговата и моята. Бясна съм на безсилието – неговото и моето, бясна съм на себе си, че се гнуся, когато бърша изпражненията му, че плача над измършавялата му кожа, че обръщам глава когато го мия и преобличам.
Не изпитвам облекчение, когато си отива. Чувствам вина, че на 77 продължавам да живея. Минали са месеци, преди да събера сили да разчистя гардероба му. Уговорила съм старческия дом в близкото село, да им дам по-хубавите му дрехи. Изваждам спомените един по един, подреждам ги на спалнята почти без да ги гледам. Историите им витаят във въздуха. И там, между ризите, намирам кутийка. Вътре има сребърно сърце на верижка и картичка, на която пише със схванатия му, леко треперещ почерк: „На Елена. Най-страхотната жена, която ме търпи половин век“.
2 thoughts on “Почти (не)забравена любов”
Това беше… смайващо.
Хареса ми!