Виждам това момченце почти всяка вечер на прибиране от работа, докато спирам за малко пред кварталното магазинче.
Баща му е в затвора, майка му работи в чужбина, а баба му го кара да проси. Научил е няколко стихотворения наизуст и ги рецитира с невероятен патос.
Опитвали сме се да му помогнем, но детето всеки път отказва, искало да се грижи за баба си… тази, която го пуска нощем навън… Няколко пъти ми е отказвал дори пари, а само е молел – ще ме гушнеш ли за малко.
Тази вечер ме вижда и се усмихва отдалече, маха с ръка, ела, казва ми съзаклятнически той. Бърка в джоба си и вади вафла. Пазя я за теб, подариха ми повече… и я подава, целият треперещ от вълнение. А после, докато се усетя, се гушва в мен, хваща ръката ми и започва да се гали с нея по косата. Никога не съм изпитвала такова безсилие. Срещу системата, срещу себе си, срещу всичко…
Мария Николаева