Има и такива моменти, попадам в някаква дупка, един такъв тегав период, когато не ми се чете толкова много или нямам времето, че да седна, да се отпусна и да потъна в поредното четиво и тогава чак ме хваща страх от липсата на друга реалност, в която да се гмурна, за да ме зареди.
Сякаш съм стигнал до някакъв стръмен участък, след дълго надолнище, но инерцията, която съм набрал не е достатъчна, за да го изкача и се налага да проявя усилие, а никак не ми се занимава.
И отварям, някак между другото книга за която съм прочел хубави думи, повече от любопитство отколкото от съзнателен интерес и вече не стоя в подножието на хълма, а без да се усетя съм включил на втора с повечко газ и катеря ли катеря минавайки на все по-голяма и по-голяма предавка.
Книгата е „Прелест“, авторът Маргарет Мацантини.
През цялото време имах чувството, че чета стихове. Както е написала една приятелка в коментар под друг пост – поезия в проза. Нищо по-малко от това!
Ако прочетеш тази книга има две неща, за които да се тревожиш – дали ти харесва или не ти харесва.
Ако ти харесва – значи няма за какво да се тревожиш.
Ако не ти харесва, има две неща, за които да се тревожиш – дали защото просто не си падаш по този тип дисекция на нечия душа и чувства или защото си задръстен от наложени и всекидневно налагани стереотипи.
Ако просто не си падаш –
няма за какво да се тревожиш.
Ако обаче си натъпкан с такива стереотипи и придобили силата на нелеп закон клиширани простотии – има две неща, за които да се тревожиш.
Дали можеш да се отърсиш от товара на съмненията си и да провидиш отвъд или да потънеш в собствената си посредственост.
Ако можеш да се отърсиш –
няма за какво да се тревожиш.
Но ако не можеш, ще бъдеш толкова зает да се гневиш на хората умеещи истински да обичат и които са готови да бъдат себе си в най-прекия смисъл на това, че няма да имаш време да се тревожиш, така че, защо да се тревожиш?!
Прочетете този шедьовър и не се тревожете…поне се опитайте.