До мен на плажа лежи цяло стадо негри. Който не знае, нека вече знае, че на мен половината ми живот все по некви плажове мина, но както и да е, не се оплаквам!
Та, лежи си стадото до мен, което се оказва цяло семейство. Ама, голямо семейство, ви казвам, почти колкото Карлово! Децата висят по чадърите, издават странни фалцетни звуци, зариват фасове и сополи в пясъка, докато майката кисне във водата като нгоронгорски хипопотам и със задоволство следи играта на малките маймунчета. Абе, африканска класика!
На фона на целия тоя черен празник само бащата лежи кротко на шезлонга и чете вестник, на обратно, разбира се. Чат-пат забелва зъб в нещо средно между усмивка и коремен спазъм, като бавно отпива кафе.
След като 2-3 пъти покрай главата ми профучават дузина топчета от детски сополи добре примесени с пясък, най-накрая бащата вежливо се обръща към мен с думите:
– Деца, какво да ги правиш…
– Не знам, не сте ли мислили да ги удавите? – също вежливо отговарям аз.
Негрото отново забелва зъб и казва:
– Вие май нямате деца.
– Имам, но имам и куп други проблеми.
Замлъкваме за малко. Три минути по-късно обаче аз не издържам и питам:
– Не ви ли е страх, че ще избелеете на това слънце? Един такъв факт рязко ще намали шансовете ви един ден да станете президент на САЩ.
Черният татко се ухилва отново, показвайки целият си набор от огромни бели зъби, от което на мен ми се завива свят, и казва:
– Ще дойде ден в който вие ще бъдете на наше място. Сега само се печете за да почернеете, но вече и музиката ни копирате, а много скоро и останалите ни проблемите ще споделяте.
Замислям се. Ама, прав е дъртият, на маймуни ни направиха! Некви си десет малки негърчета…