Искра Веселинова

Тежкият кръст на вярата

Публикувано

Днес е денят на Свети Архангел Михаил. Изпитвам особена почит към него – покровителя, победителя на злото, предводителя на небесното войнство. Не знам защо и дори не мога да го обясня и нямам намерение да обяснявам – където има вяра, обяснения не са нужни, най-малко пък мисля да защитавам това, което мисля и нося в сърцето и душата си. На когото не харесва, да е жив и здрав.

Вчера, докато колата свистеше меко към гробищата, за да почетем покойниците, а край пътя се нижеха пасторални есенни гледки, бях изпълнена с тъга. Гледах позлатената шума на дърветата и редките минувачи, карахме по Бургаското шосе, последните олющени блокове и Къщата на виното оставаха зад нас и аз си мислех колко е тъжно всичко, колко е тежък човешкият път и не само човешкият, всяка жива твар е дошла на този свят като че ли повече да се мъчи, и все пак, не само. Дошла е да вкуси и мъничко радост, на малки капки, та повече да ѝ се услади и после мъката ѝ да е още по-тежка. Пък може и да не е така, може да си учим уроците по трудния начин, само тогава ги научаваме истински и завинаги.

Но какво знаете вие? Аз живях с ангели – майка ми, сестра ми, леля… Добри, нежни, чисти души, те само даваха, нищо не искаха, нищо не взимаха. Даряваха светлина и любов. На нас, другите, дето не ги заслужавахме. На мен – егоцентричното, мрънкащо и злобно същество. Да, научих много уроци. По най-жестокия начин. И все пак не спирам да ги усещам около себе си – не е плющене на криле, а тихичко, като мише цвърчене, като докосването на ласкав поглед, усещам ги с гърба си, но не се обръщам, защото знам, че няма да видя нищо. Те витаят във въздуха, спохождат ме нощем и в съня ми са винаги живи, хубави и живи.

Баба ми, която носеше голям житейски кръст, той почти я пречупи и накрая, милостиво или не, тя потъна в спомени, а не сещаше реалността.

Вуйчо, който до последния си миг работеше, накрая лазеше на колене, за да вади картофите в градината си, която мина в чужди ръце и някой друг сега превива гръб над рохкавата, жадна за семе и живот земя, а после вдига поглед към чистото като кристал новомахленско небе и дори да не му хрумва да изрече молитва или благодарност към Бога за този прекрасен миг, за това, че е жив и диша в унисон с вечното дихание на природата, този поглед е достатъчен, кой казва, че молитвата трябва да се изрича само с думи?

Вчера не исках да напиша нищо, нито дума. Знаех, че ще има предостатъчно снимки на свещички и икони, ще се говори за Задушница, ще се споменават покойните. Аз никога не празнувам по задължение, нито скърбя, защото му е денят. Тача традициите и ги спазвам, според възможностите си, но ми е малко неприятно, клиширано, когато всички задружно скърбят, а пък е сякаш само за един ден. И после се втурваме пак по задачите си и все бързаме, много бързаме, и обичаме да имаме грижи. Скръбта лежи в душата ми като дълга и широка мастилена сянка. Забулва мислите ми с тъжни облаци. Не ме напуска нито за миг. Понякога искам да говоря за нея, но по-често не. Но говоря или не, от мислите си не мога да избягам, нито от това, което се кълби в душата ми.

И внезапно се стрелва спомен – сестра ми спи като детенце с трогателната си пижамка, болките са я отпуснали за малко, а аз седя на прозореца и през разноцветните крила на прането гледам към лъкатушещите железопътни релси и зелената купа на хълма над тях…
Баба облизва устни и иска да пие, а аз не спирам за нещо да ѝ се карам, защото ми е дотегнало от грижи и защото вече не е с ума си, а трябва да я оставя сама и да отида на работа. Господи, прости ми за жестокостта, прости ми за егоцентризма!
С майка пресичаме улицата и малката ѝ ръчица е топла и суха, вкопчена в моята като треперещата лапичка на уплашено зайче, а аз се смея снизходително и изпълнена с обич я превеждам през ръмжащия поток от коли.

Всяка случка, всяко докосване, всяка дума, са части от моя собствен кръст. Нося го – къде вървешком, къде пълзешком. Колко грехове, колко вина – като планина. Мъчно ми е, скръбно ми е, защото знам, че на никого не му е леко, от кученцето с премазана лапичка, което търси някой къшей хляб край боклука, до човека, който мъкне пазарски торби и си мърмори нещо под сурдинка. Оглеждам се и виждам наоколо си, че всички имат гърбици от теглила. И ми става още по-тежко. Дожалява ми до сълзи.

Защо ви разказвам това? Защото вярвам, че нищо от това не е без причина. Вярвам в Бог. Вярвам в небесните покровители. Вярвам, че има истинска справедливост. Вярвам, че има и истинска милост. Има просветление и благодарност. Вярвам, че бях благословена с тези любящи души,за да ме научат на любов, на милост и на надежда. Не спирам да стъпвам накриво, но вече намирам и правите стъпки. И знам, че го дължа на тях. Мир на светлите им души!
На тези, които четат думите ми, ще кажа – не се опитвайте да ме въвлечете в религиозен спор. Няма да се включа. Не ми обяснявайте нищо за реда в света – никой от нас не знае какъв в действителност е той. Не ми пращайте насърчителни писма – не търся съчувствие. Не ми казвайте, че пиша уникално – не го правя от суета. Просто имах нужда да споделя нещо с вас, защото ми тежеше и имах потребността да го изразя със слово.

И честит празник на имениците!

Искра Веселинова

One thought on “Тежкият кръст на вярата”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *