Когато някои хора заговорят за приготовления за пътуване, аз мога само да повдигна вежда и да се изсмея снизходително. Къде съм аз, къде сте вие? Аз почвам оттам, където вие свършвате, бе!
Щом някой вкъщи предложи да се тръгва и да се пътува донякъде, аз надавам вой до небесата. Какво пътуване, моля ви се, какви пет лева? В тези опасни времена!
– Какво им е опасното на времената? – питат ме домашните.
– Какво ли? Много работи!
– Какви работи? – пита упорито плоскостъпото магаре насреща ми.
– Какви ли? – ехиднича аз – Ще ти кажа какви. Всякакви! Кое е наред в тая държава, че пътуването ти да е наред?
– Не говори глупости! – това е мъжът ми.
– Аз ли говоря глупости?! Бе те и динозаврите така са слушали раптора шаман, като им е казвал, че ще се случи нещо лошо, а те само се подхилвали под мустак и хуквали пак да гонят жертвите си, докато накрая прас! – астероидът им се натресъл и ги отвял, та и днес още не могат да си съберат фосилите и затуй тук пръст от тиранозавър, там череп от зауропод и при тях се мъдри и опаковка от „Сникърс“, та съвсем да им обърка датировката на тия непрокопсаници. К’во се хилите като пачи? Сега се смеете, но после може и да заплачете, чакайте!
И излизам победоносно като кралицата майка.
Семейството затова е семейство – никой друг не ни познава така добре, както хората, с които сърбаме задружно вечерята и се караме за дистанционното на телевизора. Моето не прави изключение и познавайки ме до дълбините на изящното ми съвършенство, те оставят мисълта за пътуване да узрее някак в главата ми, без да предизвиква панически атаки и неизяснени припадъци. Минава седмица гратисен период и аз лека-полека спирам да се събуждам с писъци и да тичам с далекоглед на терасата, за да видя иде ли астероидът. Междувременно, като един истински блестящ стратег, започвам да планирам лелеяния от роднините воаяж. „Corrige praeteritum, praesens rege, cerne futurum“ е казал Сенека и мене ако питате, не е сбъркал. И аз се заемам да правя списъци. Това са стотина-двеста чернови, от които след определен, точно пресметнат времеви отрязък, ще се измъти СПИСЪКЪТ!!!
Представете си сега една красива, още едва напъпила, много ранна пролет. Не, не, дори не е и напъпила, а само лекичко подсказва, с мекия полъх на вятъра и с мириса на прясна земя, че идва. И в тази безумно, красиво, невероятно ранна пролет, аз завършвам списъка, събирам домочадието и започвам да чета с гъгнивия глас на съдия-изпълнител, който е дошъл да сложи ръка на имуществото ви, защото сте забравили да си платите вноската за лаптопа. Всичко започва някак леко и неусетно – пижами, чорапи, четки за зъби, зарядни за телефони и два-три стека цигари – нищо опасно, нищо застрашително и аз виждам с крайчеца на окото си, че семейството започва да се отпуска, да си отдъхва с облекчение и даже мервам кратичка, неразумна усмивка. Вдигам ръце и изпъшквам като Моисей, докато е мъкнал ония неблагодарни мрънкала из пустинята и те четиридесет години му хленчили на главата, питате ли го човека, какво му е било?
И навлизаме в същината на СПИСЪКА. Тук вече е тежката артилерия, тук към колата се предвижда да се закачи ремарке, на покрива ѝ да се сложи багажник и евентуално, и ако има откъде да намерим, една сглобяема каруца, теглена от хубаво, кафяво конче, ще го кръстим Марчо. В ремаркето ще сложим плазове, защото зимата още не си е отишла, ей го на, днес пече, утре ще зафучи и завие, ще натрупа сняг, вие знаете ли как се минава Балкана по ледените пътища? Ако завали сняг и замръзне, ще махнем колелата на каруцата, ще турим плазовете, колко му е…а, да не забравя и хубав, шареничък чул за Марчо, нещо по-кокетничко така, и една хубава конска торба, да му сипваме порциона вътре, мъжо, на кого звъниш, каква помощ, остави веднага телефона, че още не съм свършила. Значи, за Марчо уточнихме, ако намерим Марчо – намерим, ако ли не, здраве да е, може и ние да дърпаме каруцата, то на плазове лесно ще се тегли, леко ще върви.
Такааа…докъде бях стигнала? Тихо там! Стигаме до зимните дрехи. Пет-шест шуби от овнешка кожа, терлици, шушони, клинове, якета, палта, шалове, забрадки, казашки калпаци, руски кожуси. Термос за кафе. Още един термос с гореща супа. И още един с чай. И още един само с гореща вода. Щайга с картофи. Щайга с лук. Петдесетина компота. Чувалче въглища. Подпалки за огън. Малко нафта в една тубичка, да пламне огънят по-лесно. Как кой огън? Дето ще го палим в гората, като закъсаме, а ние неминуемо ще закъсаме, казвам ви го отсега. Географска карта на районите, през които ще преминаваме. Тука трябва много да се внимава, че една година бях взела погрешка икономическата карта и видях къде има лигнитни въглища и колко е годишният добив на памук, ама откъде да минем, убийте ме, не се видя! Тогава, през въпросната година, се наложи да слизаме и да питаме за пътя, ако има кого да питаш, де, щото едни баири, едни чукари, едни диви гори и едни орли се вият гордо и свободно, а наоколо няма джан-джун. И тогава тъкмо се блещех и гледах от коя страна на дърветата расте мъхът, че да ми послужи за компас, и внезапно между споменатите дървета, видях да наднича едно лице, което ме накара да се разпищя: „Погрешен завой! Погрешен завой!“ и да хукна напосоки из гората. Беззъбото същество с чугунена физиономия и усмивка на малоумник, се оказа точно това – селският малоумник, облечен в шинел и обут с кубинка на левия крак и цървул на десния. Този Мунчо с радостно джумолене и махане на ръка ни показа, че селото е само зад един ред дървета.
Но стига мили спомени! Този път съм се подготвила. Купила съм компас от „Китайски свят“. Вярно е, че показанията му са малко фриволни, но за два и трийсет, толкова.
Предлагам на прикованата в мен аудитория да носим и някакво оръжие – в „Китайски свят“ имаше много хубав детски траперски комплект. Или пък едно от ония швейцарски ножчета, уж безобидни, уж само да си дялкаш клечици и да си режеш пастърмата с тях, а пък вътре има сгънати отварачка, телбод, отвертка и винтоверт. В интернет намерих и план за построяване на сглобяема къща. Ако се стигне до такова произшествие, няма как, ще разглобим каруцата и ще направим къщата от нея.
Въпроси?
Посреща ме пълна тишина. Домочадието се е изнесло тихомълком и сега гледа мач по телевизията. О-хооо, добре, ще ви видя аз, като се зададе астероидът или замръзнат пътищата. И ако не съм аз да ви сготвя на запаления от мен огън, ще ядете на Марчо фъшкиите, да ме прощавате.
…Пътуването беше тихо, кротко и приятно. Не объркахме пътя, не ни застигна зимна буря, небето не почервеня и не заваляха скакалци. Пролетта бе обзета от някакво весело буйство – дръвчетата трепкаха от лекия, сладостен ветрец, крави пресичаха шосето, слънцето висеше като медена капка от лъжица и рекичката се смееше на глас. Чистият въздух, нахлуващ през открехнатите прозорци на колата, възбуди апетита на домочадието.
– Дай да хапнем някой сандвич- каза мъжът ми.
– Сандвич ли?
Хм…ами…аз…аз…май ги забравих.