Ерна ме прати тук.
С едни бели череши. И със спомена за баба в старата къща в Шумен. С огнището на двора, с голямата тава за сладкА върху триногата над разпалената жарава и с малките трикраки столчета около нея, на които, превили уморени от пътищата си тела, седят маминка, леля Радка – съседката от ляво, леля Фатме – туркинята, леля Айше – циганката, дето помага на маминка да измазва всяка пролет кирпичената пристройка под сайванта, баба Йоргица – гъркинята, дето къщата ѝ е точно насреща през улицата и вечер, преди да си легна ги гледам през прозореца, как седят един срещу друг с дядо Йорго и нещо си говорят и си пийват мастика от мънички чашки, а сетне я разреждат с вода от каната, покрита с шито от баба Йоргица тишлайферче…
От всичките само Йоргица не е вдовица. Другите – самички. Изгледали децата си, изнесли си целия товар на това „пусто“ живеене, дето „край няма“. И мъжкия, и женския товар изнесли, щото… товар нали е, не можеш го остави на пътя. Трябва да си го носиш… Седят, превити, всяка под нейния си, на столчетата около тавата, в която бавно къкрят едрите бели череши от голямата череша в двора ни, златисто прозрачни, сладки, като мед. А, наоколо се носи аромат на ендрише и карамфил и се смесва със сладките приказки на жените.
Само баба не стои при тях. Тя ходи насам-натам из двора, после влиза в къщата и се връща, запретнала нагоре като бохча престилката, с която се разделя само като спи. Престилката се е издула, пълна с нещо. Баба идва към огнището и гледам, как едната ѝ ръка все така стиска горния край на бохчичката си, а другата внимателно вади от нея едно по едно малки бурканчета сладко от бели череши от ланшното варене. За всяка от жените край къкрещата тава има по бурканче. И ръката на баба, изрисувана от годините, като графика, подава бурканчетата на други графични ръце – красиви и ласкави. Ръце, които толкова пъти са ме погалвали по главата, или са ме плясвали през дупето, ако пак съм ветряла къдри из дворовете и съм утъпкала я леха цветя, я някой разсад.
Ланшното черешово сладко е раздадено „да се изяда“. Дългата бъркалка, с която разбъркват къкрещите в тавата череши обикаля графиките на женските ръце, като стрелка на часовник, който отмерва не време, а женски съдби – тихо и неотменно… Приказките им се сгъстяват в сладост с аромат на ендрише и карамфил, точно като сладкото в тавата – препенено, кехлибарено прозрачно и чисто…
Ерна ме прати тук…
С едно бурканче черешово сладко – при машината на времето…
Отнесете си и вие от „ланшното сладко“ на баба ми Добра. Всяка лъжичка ще възкресява онези жени, с ръце – графики, с приведени от товарите си гърбове и с различни националности и съдби, свързани от приятелството и добротата си, като деления на часовник, на който, макар да е останала само една стрелка от дървена бъркалка, не спира да отмерва тихо и неотменно човечността…
One thought on “Бели череши…”
Очакването на ваканция
То започва от онзи миг, когато крайчеца на окото запечатва последната снимка от отдалечаващото се море. Мълчаливо сбогуване, малко тъга и надежда за нова среща през следващото лято. Очакването вече е факт. Едва осезаем, видим колкото мираж, мъничък и толкова крехък, че го прибираме в най-скришното място на надеждата, за да оцелее в мелачката на ежедневието. И винаги оцелява.
„Ваканция“ е правилната дума. Отпуски има и по не дотам приятни причини. Но ваканция… Пък и ни връща в спомените от ученическите години и жадуваните летни дни.
Ваканции има и през зимата и пролетта. Но те само пробуждат „голямото очакване“. А то „очакването“, без да забележим покрай залисията по безбройните задачи, е доста наедряло. Подхранвано от все още мъгляви, неоформени планове, от уж случайни разговори, споделени преживявания и непредизвикани спомени, като самостоятелен организъм все по-осезаемо започва да напомня за себе си.
Пролетта съвсем напомпва „очакването“ със самочувствие. Най-нахално то трайно се настанява в мислите ни и започва да кординира не само тях, но и следващите ни действия.
Морето си е класика. Понякога е изместено от ваканция на село, някой язовир в планината или /колкото по-рядко, толкова по-добре/ от с години отлаган генерален ремонт. Но „голямото очакване“ си е, разбира се, морето. „Поне за ден на море…“, както се пее в песента.
Лято е. „Обстановката нараства“. Терминът е военен, а ситуацията започва да прилича на извънредно положение. Разузнаването е приключило, плановете са почти готови, а вземането на решение е въпрос на дни. „Очакването“, преливащо в нетърпение, се пръска по шевовете, излизайки от нас самите, и завладявай цялата ни човешка и нечовешка среда. Дори и телевизионните новини правят-струват – все от морето пробутват събития.
Дразнещите обаждания от вече уредили се летовници не ни правят впечатление, защото о-хооо – при нас всичко предстои.
Но си е напрегнато. Последни ремонти на колата. Пренареждане за ен-ти път на куфарите, някой и друг семеен скандал и пътьом шамар зад врата на децата, ако са все още в подходяща възраст.
И… почти сме на финала. Пътуването, като част от „очакването“, също си го бива. Макар понякога придружено от непредвидени перипетии, всичко се преодолява с лекота. Нали сме устремени към ваканцията. Има един ярък, запомнящ се момент, когато то е с автобус. Пътниците са по седалките, багажите – натъпкани по всевъзможни ниши. Последен се качва шофьорът. Кракът му на стъпалото винаги, ама винаги разклаща автобуса някак си по-особено, тежко и авторитетно.
Няма шега… потегляме.
После… После ваканцията някак си отминава. Бързо и неусетно, като всички броени дни. Ето го и мигът – щрак! –последна снимка с крайчеца на окото на отдалечаващото се море. Мълчаливо сбогуване, малко тъга и осъзнаване, че най-хубавото на ваканцията е всъщност нейното очакване.