Яяя......

Бели череши…

Публикувано

Ерна ме прати тук.
С едни бели череши. И със спомена за баба в старата къща в Шумен. С огнището на двора, с голямата тава за сладкА върху триногата над разпалената жарава и с малките трикраки столчета около нея, на които, превили уморени от пътищата си тела, седят маминка, леля Радка – съседката от ляво, леля Фатме – туркинята, леля Айше – циганката, дето помага на маминка да измазва всяка пролет кирпичената пристройка под сайванта, баба Йоргица – гъркинята, дето къщата ѝ е точно насреща през улицата и вечер, преди да си легна ги гледам през прозореца, как седят един срещу друг с дядо Йорго и нещо си говорят и си пийват мастика от мънички чашки, а сетне я разреждат с вода от каната, покрита с шито от баба Йоргица тишлайферче…

От всичките само Йоргица не е вдовица. Другите – самички. Изгледали децата си, изнесли си целия товар на това „пусто“ живеене, дето „край няма“. И мъжкия, и женския товар изнесли, щото… товар нали е, не можеш го остави на пътя. Трябва да си го носиш… Седят, превити, всяка под нейния си, на столчетата около тавата, в която бавно къкрят едрите бели череши от голямата череша в двора ни, златисто прозрачни, сладки, като мед. А, наоколо се носи аромат на ендрише и карамфил и се смесва със сладките приказки на жените.

Само баба не стои при тях. Тя ходи насам-натам из двора, после влиза в къщата и се връща, запретнала нагоре като бохча престилката, с която се разделя само като спи. Престилката се е издула, пълна с нещо. Баба идва към огнището и гледам, как едната ѝ ръка все така стиска горния край на бохчичката си, а другата внимателно вади от нея едно по едно малки бурканчета сладко от бели череши от ланшното варене. За всяка от жените край къкрещата тава има по бурканче. И ръката на баба, изрисувана от годините, като графика, подава бурканчетата на други графични ръце – красиви и ласкави. Ръце, които толкова пъти са ме погалвали по главата, или са ме плясвали през дупето, ако пак съм ветряла къдри из дворовете и съм утъпкала я леха цветя, я някой разсад.

Ланшното черешово сладко е раздадено „да се изяда“. Дългата бъркалка, с която разбъркват къкрещите в тавата череши обикаля графиките на женските ръце, като стрелка на часовник, който отмерва не време, а женски съдби – тихо и неотменно… Приказките им се сгъстяват в сладост с аромат на ендрише и карамфил, точно като сладкото в тавата – препенено, кехлибарено прозрачно и чисто…

Ерна ме прати тук…
С едно бурканче черешово сладко – при машината на времето…
Отнесете си и вие от „ланшното сладко“ на баба ми Добра. Всяка лъжичка ще възкресява онези жени, с ръце – графики, с приведени от товарите си гърбове и с различни националности и съдби, свързани от приятелството и добротата си, като деления на часовник, на който, макар да е останала само една стрелка от дървена бъркалка, не спира да отмерва тихо и неотменно човечността…

Paris Sivriyan

One thought on “Бели череши…”

  1. Очакването на ваканция

    То започва от онзи миг, когато крайчеца на окото запечатва последната снимка от отдалечаващото се море. Мълчаливо сбогуване, малко тъга и надежда за нова среща през следващото лято. Очакването вече е факт. Едва осезаем, видим колкото мираж, мъничък и толкова крехък, че го прибираме в най-скришното място на надеждата, за да оцелее в мелачката на ежедневието. И винаги оцелява.
    „Ваканция“ е правилната дума. Отпуски има и по не дотам приятни причини. Но ваканция… Пък и ни връща в спомените от ученическите години и жадуваните летни дни.
    Ваканции има и през зимата и пролетта. Но те само пробуждат „голямото очакване“. А то „очакването“, без да забележим покрай залисията по безбройните задачи, е доста наедряло. Подхранвано от все още мъгляви, неоформени планове, от уж случайни разговори, споделени преживявания и непредизвикани спомени, като самостоятелен организъм все по-осезаемо започва да напомня за себе си.
    Пролетта съвсем напомпва „очакването“ със самочувствие. Най-нахално то трайно се настанява в мислите ни и започва да кординира не само тях, но и следващите ни действия.
    Морето си е класика. Понякога е изместено от ваканция на село, някой язовир в планината или /колкото по-рядко, толкова по-добре/ от с години отлаган генерален ремонт. Но „голямото очакване“ си е, разбира се, морето. „Поне за ден на море…“, както се пее в песента.
    Лято е. „Обстановката нараства“. Терминът е военен, а ситуацията започва да прилича на извънредно положение. Разузнаването е приключило, плановете са почти готови, а вземането на решение е въпрос на дни. „Очакването“, преливащо в нетърпение, се пръска по шевовете, излизайки от нас самите, и завладявай цялата ни човешка и нечовешка среда. Дори и телевизионните новини правят-струват – все от морето пробутват събития.
    Дразнещите обаждания от вече уредили се летовници не ни правят впечатление, защото о-хооо – при нас всичко предстои.
    Но си е напрегнато. Последни ремонти на колата. Пренареждане за ен-ти път на куфарите, някой и друг семеен скандал и пътьом шамар зад врата на децата, ако са все още в подходяща възраст.
    И… почти сме на финала. Пътуването, като част от „очакването“, също си го бива. Макар понякога придружено от непредвидени перипетии, всичко се преодолява с лекота. Нали сме устремени към ваканцията. Има един ярък, запомнящ се момент, когато то е с автобус. Пътниците са по седалките, багажите – натъпкани по всевъзможни ниши. Последен се качва шофьорът. Кракът му на стъпалото винаги, ама винаги разклаща автобуса някак си по-особено, тежко и авторитетно.
    Няма шега… потегляме.
    После… После ваканцията някак си отминава. Бързо и неусетно, като всички броени дни. Ето го и мигът – щрак! –последна снимка с крайчеца на окото на отдалечаващото се море. Мълчаливо сбогуване, малко тъга и осъзнаване, че най-хубавото на ваканцията е всъщност нейното очакване.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *