Яяя......

Как станах учител

Публикувано

Днес е най-светлият български празник. По телевизора се нижат лица на достойни и не дотам такива люде, които някак си се чувстват длъжни да кажат нещо мъдро по темата за писмеността, литературата и културата. А се изплъзват от фокуса на обективите онези, които стоят в самото начало на всичко, което ни изгражда като грамотни хора – учителите. Поклон пред тях!

Тази сутрин си спомних онези трепетни години, когато по повелята на прочутото разпределение трябваше да застана в клас и да преподавам български език и литература. Падна ми се едно „елитно“ софийско училище, съвсем до гората на Ловния парк, в тогавашния квартал „Червена звезда“ (сега „Дианабад“). Ентусиазмът извираше дори от ушите ми. Беше началото на септември, та отидох да се представя на бъдещите колеги, които по това време бяха една шепа хора.

И така, заведоха ме до стаята, в която щяха да минат едни от най-хубавите ми години. Голяма, светла, с портрети на велики писатели по стените. И с огромна катедра, която можеше да се съизмерва само с Ноевия ковчег. Докато се окопитя от прилива на емоции, ми връчиха две-три кутии паркетин и телена четка. Трябваше да лъсна няколко декара паркет, който приличаше на роршахов тест с черните петна, обилно пръснати под чиновете и наоколо. И внезапно гордостта ми се сломи. Но! Един филолог не се предава лесно. Извиках още един филолог на помощ и започнахме да пълзим из бъдещата нива на знанията. В съседните кабинети се подвизаваха още няколко колеги с повече опит от мен – както с паркета, така и с други детайли от школските потайности. В края на деня мина дребна жена в синя дочена престилка, но с наполеоновска осанка и погледна кой какво е свършил. Любопитството ми надделя и попитах съседа по стая как се казва прислужницата. Колегата ме погледна недоумяващо и каза: „Ама…, това е зам.директорката!“. Урок първи – светът не е това, което изглежда, че може да е.

Първи учебен ден като даскал. Гушнала съм дневника под мишница и се отправям към чисто новия си кабинет. По коридорите е шумно и пълно с деца, които като вълна ме подхванаха и аз се оставих на течението. Наоколо преминаваха с няколко глави по-високи мен момчетии, а аз се чувствах като хлапе, което са направили главатар на банда. Вървя към стаята и изведнъж пред мен застава жената със синята престилка от онзи ден. Вече беше в друга премяна, но аз не се подвеждам лесно. Разпознах я от раз. Та, препречва ми тя пътя и казва: „Хей, момиче, ти къде така? Кой те пусна с тези дънки на училище?“, гледайки ме почти унищожително. Аз обаче не трепвам и отвръщам: „Аз съм новият учител по български и литература, другарко!“, после си влязох в кабинета и я оставих да размишлява по темата.

Първи учебен час. Стаята е пълна с дангалаци, които не спират да говорят. Междувременно ме поглеждат скришом и ми кроят шапка. Пропускам проверката по дневник и започвам да пиша по дъската. Тебеширът скърца, а аз си мълча. Темата беше старобългарски език. Изпълвам цялото пространство с праславянски корени на познати думи, после на старобългарски и на още няколко славянски езика. Изписвам и думи на красивата глаголица. Постепенно настана тишина. Започнах да разказвам за произхода на езиците от индоевропейския, за логиката на езика, за красотата на буквите и думите. Всички стояха като хипнотизирани. В края на часа става един хубавец и пита: „Другарко, Вие колко езика знаете?“. Небрежно отвръщам: „Пет-шест, май“ и се усмихвам.
От този първи час с осмокласниците, които бяха хуните на училището, нататък нямах никакви проблеми. Същото беше с дисциплината и в другите класове, които ми бяха „зачислени“. Славата ми се беше разнесла за минути. Страстта ми към старобългарския и славянските езици и този път ми помогна да изплувам над ситуацията.

В началото бе СЛОВОТО!

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, СКЪПИ УЧИТЕЛИ И УЧЕНИЦИ!

Роси Кунева

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *