Искра Веселинова

Тайната на буквите

Публикувано

Когато бях съвсем малка, на около четири годинки, бях смаяна, че татко и мама знаеха цели приказки наизуст и колкото и да внимавах, колкото и да ги следях, те очевидно никога не объркваха нито една дума, нито едно изречение. В началото мислех, че са много умни. После обаче разбрах, че тайната на тяхната невероятна памет, се крие в странните знаци, изпълващи страниците на детските книжки.

Разглеждах тези знаци с нестихващо любопитство. Взирах се внимателно в тях и открих, че се повтарят непрекъснато, но в различна последователност. Явно тези знаци криеха спомена за думите и тяхната същност. Но как ги разбираха татко и мама? Попитах баща ми и той ми обясни търпеливо, че тези знаци се наричат букви и всяка от тях се чете по определен начин.

– Покажи, покажи!- изписках развълнувано.

И той ми показа. Първата буквичка беше „А“. Никога няма да забравя това начало.

Буквичката-покривче. Приличаше ми на покрива на съседската къща, в който се въдеха кукумявки, блещеха се нощем с кръглите си неземни очи и дълго огласяха смълчаната нощ със зловещото си „Куку-мяу! Куку-мяу!“

Следващата буква беше „Е“. Буквичката-гребенче.

Приличаше ми на големия светлосин гребен, с който мама решеше хубавата си тъмна коса. Приличаше ми обаче и на големия търмък, с който баба вечно чоплеше нещо из градината. И дълго време, когато с непохватните си, още по бебешки пухкави пръсти, държах химикала, пишех „е“-то не с три чертички, а с колкото ми падне.

Третата буква беше моята „И“.

Нея я запомних веднага. Не ми приличаше по вид на нищо познато и това малко ме ядоса. Попитах татко коя е буквичката на кака и той ми показа „Б“, като Бистра. По някое време обаче стигнахме до „К“ и аз извряках тържествуващо:

– Това е буквата на кака!

– Защо така?- учуди се татко.

-Ами „К“, като кака!

Татко много се смя, а аз бях изключително горда от себе си. После поисках да разбера как буквичките се свързват в това шарено хорце по страниците и как разбираме какво ни казват. Татко обаче нямаше повече време, облече бялата престилка, яхна зеления си велосипед и отпраши към аптеката в Николаево. Кого да попитам, кого? Издебнах кака. Тя вече си имаше букварче и една много хубава книга – за граничаря и кучето Балкан. Все си четеше нещо от нея, понякога и на мен четеше, още със запъване. Започнах да я разпитвам, да искам да ми показва и бях доста досадна, като се замисля, но тя беше търпелива и благонравна като Богородичка и започна да ме учи. И всички вкъщи, волю-неволю, се впрегнаха да ме научат да чета.

Когато прочетох първите си срички и думички, се почувствах като човек, който внезапно е погледнал в очите на Бог. Почувствах се като съзаклятник, като пазител на голяма, велика тайна, като избраник, като юнак от приказките, които вече можех сама да си чета. И четях ли, четях – за граничаря и кучето Балкан, „Дядовата ръкавичка“, „Задави се Меца“, и любимото ми“ Събрали се котаците, писаните и маците от цялата махла: мяу… мя…!“ от Гео Милев. И „Горската аптека“, „Работната Мецана“, „Медената пита“ от Батко Златко…Ех, че хубаво време беше. Време на събуждане, време на проглеждане.
Тогава се влюбих в словото и тази любов е жива и силна в мен и до днес. И благодаря на Бога за нашата азбука. Благодаря за големия дар на човешката реч и човешката писменост. Най- големите дарове!!!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *