Яяя......

Домът на дядо Юсуф

Публикувано

Дядо Юсуф бе старец на преклонна възраст, прегърбен от тежестта на годините, които бяха се навъртели цели седемдесет и кусур – де на шега, де наистина. Но не се оплакваше, не се спираше, а тъкмо обратното – работеше, колкото можеше и както го бяха научили още от малък, знаеше, че трябва.

– Душата ми е там, в работата. Не мога аз тъй… да стоя сякаш съм вързан. Ще офтикясам – мърмореше си той.

Всяка заран още по-тъмно, кога слънцето не се виждаше на хоризонта, ставаше от постелята, струваше своя „абдест“ (мюсюлмански ритуал за пречистване), за да се преклони пред Всевишния чист и да измоли за себе си, за близки, за роднини и комшии, здраве и хаир.
Постелята му беше един дюшек, ръчно шит от тъкан шаяк и пълнен с чепкана, дарачена вълна, който всяка вечер дядо Юсуф разстилаше на земята, върху тъканите черги, а сутрин навиваше на руло и подпираше о варосаната стена, като голяма възглавница, на която можеше да се облегнеш, когато седнеш. Не искаше да спи на дървения нар и това е.

– Легло… Не ща аз легло… Харно ми е тука, на земята, до кюмбето, като опра гърба си и заспивам като бебе – казваше той на жена си, баба Фатма, която все го хокаше, че лежал там като изгонен.

Като приключеше с молитвите, сядаше по турски и грабваше жълтата кехлибарена броеница и дълго, вторачил поглед в миндерите, нареждаше нещо… Така дочакваше изгрева на поредния ден, загледан в далечината през малкото двукрило прозорче, с боядисано в зелен цвят черчевета.

И показваше се слънцето – в началото пурпурно и кърваво, като човешки живот, роден с болка и кръв, а после постепенно засияваше в злато и светлина . Блестяха лъчите му и огряваха покривите на селските къщи; заиграваха се в нивите наоколо, които лете пращяха от плод, а зиме спяха под дебелите снежни завивки; докосваха всяка живинка; събуждаха я; открехваха нова врата. Над хоризонта се образуваше истински ореол – необятен и ярък. Раждаше се новият ден, новото начало…

– Айде, бей! Сядай на софрата! – подканяше го баба Фатма – па сетне прави, каквото щеш.

– Ще изляза да изпратя добитъка на къра, а после ще ида у Ботю и Петрана. Да видя, ако имат нужда от помощ да им помогна. Хора сме… – и засърбваше все още горещата попара. Сетне ставаше, слагаше ушанката на главата си и навиваше около нея едно дълго два-три метра платно, като чалма. Носеше я и зиме, и лете. И в най-големия пек, и в най- големия мраз. Често го питаха:

– Бай Юсуфе, защо не носиш баска, а все си с тоя калпак, па и навиваш около него това платно? Не е модерно туй вече, промениха се времената – опитваха се да го раздумат по-младите.

– Нищо не разбирате вий. Млади сте… Стои ви жълтото около устата още. Мислите, че къщите, които сте построили са ваши ли? Вие вашето тук ще оставите, ама аз ще си го взема там, туй е моят дом – отговаряше им той, посочвайки с поглед гробищата и запалваше едно „Слънце“ без филтър. Димът обгръщаше старческото му лице, по което се спускаха дълбоки бразди от слепоочието та чак до шията. А една дълбока резка пресичаше челото му и напомняше за изминалия житейски път – тежък, изпълнен с труд и грижи.
Гледаха го с недоумяващ поглед и отдаваха приказките му на шега.

Друг път го задяваха закачливо:

– Бай Юсуфе, я кажи, какво човек като тебе, който е изживял повечето от своя живот, вижда още хубаво в него? За какво се моли на Аллах?

Усетил шегите им, но разбира се, без капчица неприязън, бай Юсуф им отговаряше и знаеше,че колкото и да го удрят на майтап, тези млади хора все нещо взимаха от приказките и разказите му.

– Животът, чоджум, не свършва с младостта, душата се крие под нокътя, докато не падне и последният нокът все се катериш нагоре по баири и се спущаш надолу по чаири. Гледаш жената, децата, внуците, комшиите…Това е твоят свят…

– Комшията – казваше дядо Юсуф – е най-святото имане на този свят след семейството. Кога къща си избираш, първо комшиите си трябва да познаеш, че идва ден, кога и хляба си делиш, и работата, и болестта… Да има кой да те посрещне, кога от къра се завръщаш, един тютюн с кой да изпушиш, едно кайве да изпиеш. Та едно кайве цели четирийсет години хатър пази! И не се търси кусур на никой какъв е – християнин или мюсюлманин, на кой Господ се кланя, какво име носи, на какъв език говори. Все човек е! Тъй ша знаете от мене, от дяда ви Исуфа.

Не можеше да изговаря добре началната буква на името си. Не бе учил четмо и писмо, защото е трябвало да помага на баща си и майка си в къщната и кърска работа, но знаеше много, като жива енциклопедия, и думите му имаха тежест, та го слушаха и млади, и стари. Беше от многолюдно семейство, в последствие и той бе създал такова – седем деца, от които бяха останали живи само трима сина и най-малкият живееше в неговата къща с челядта си.

Един ден, както обичайно правеше, излезе от дома си и отиде у бай Ботю, комшията. Свързваше ги многолетно приятелство. Видя го да реже дърва с циркуляра, а край него жена му – леля Петрана креташе насам-натам, прибирайки по-дребните дръвца и ги нареждаше под навеса на сайванта. Дядо Юсуф не чакаше да го подканят. Грабна секирата и започна да цепи по-едрите парчета.
Есента бе докопала в лапите си селото и къра. Мъглата бе спуснала влажния и непрогледен свой воал, обвивайки всичко наоколо свойствено и егоистично. А небето се бе захлупило над земята – тъжно и мрачно и мокреше с дребни капчици асмата в двора, сякаш плачеше…

– Мдаа, скоро ще заснежи – рече бай Ботю – Да поседнем малко, да запалим по един тютюн, да дръпнем по малко въздух.

И придърпвайки по един дебел пън, седнаха един до друг, по приятелски, по братски…
Дядо Юсуф свали калпака си, защото се беше изкривил и го сложи отново. Сетне опъна върху коленете си и заприглади с ръка бялото платно, което се канеше да навие около него. Бай Ботю го загледа бавно и дълго, престраши се и го попита:

– Юсуф, приятелю… с теб се знаем отдавна, не помня вече от кога и винаги съм искал да те питам, но така и не събрах смелост, но кажи ми, моля те.. Защо ходиш с тая чалма? В селото май само ти и още един-двама има такива като теб. Не ти ли стига калпакът, ами и навиваш това парче около него? Па и дълго, как се справяш не знам…

Дядо Юсуф замълча за кратко, всмукна дълбоко от тютюна, който държеше между устните си, повдигна дългото платно и отговори:

– Това не е просто едно парче обикновено платно, аркадаш. Това е „домът ми“- вечният, оня, с който ще си отида от този свят и ще се представя пред Всевишния… Цели два метра е …От дядо си още знам, че никой и нищо не е вечно на тази земя, че земното придобито, остава на земята. И за да не забравяме кои сме, отде сме дошли, да не се възгордяваме, да не ламтим за имот и имане, го носим на главите си, та всеки път, когато го видим да се сещаме… Няма значение каква къща съм построил, голяма или малка, колко добитък имам, пари, земя…Един ден като затворя очи, ще ме изкъпят, ще ме завият в два-три метра платно, същото като това, и ще ме изпратят от тоя свят…

– Мъдър човек си ти, Юсуф. Не те давам за другиго – рече бай Ботю и го потупа по рамото по братски.

Дълго време седяха двамата приятели, опрели рамене едно о друго, говореха за доброто старо време, за новото и по-сложно, за живота и смъртта, за спечеленото и изгубено човешко… А мъглата все по-вече и по-силно ги обвиваше в пелената си – сива и гъста. Сякаш знаеше,че хората са гости на тази земя, без значение дали се именуват Ботю или Юсуф, че животът им е временна спирка, на която са построили само една единствена гара, от която тръгват пътища в различни посоки, носещи различни имена…

Вехлиджан Ахмедова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *