Дали заради глобалното затопляне или по някаква друга причина, но тук напоследък се спуква да гърми и да вали, и това ми носи радост. За разлика от миналата година, дворът е зелен и тучен, хортензиите скоро ще стигнат човешки бой, а зеленчуковата градина избуява.
Днес използвахме краткия промеждутък между два пороя, за да се разходим по плажа и да ловим светкавици в далечината. Няма нищо по-красиво от море по време на буря – тъмното небе, вълните, сребърната вода и лудите сърфисти в нея, облаците влага, които носи вятърът, за да превърнат косата ми в свраче гнездо, самотните рибари и художници тук-там, прекрасно е.
Освен че от малка имам силно влечение към светкавици, всяка една буря неизменно ми напомня за баба. Баба изпитваше непреодолим, смъртен ужас от светкавици и в частност от мълнии. Не знам дали беше виждала мълния на живо, но много се страхуваше, горката, да не влезе мълния в хола и да не я порази. Това е един от най-ранните ми детски спомени – навън трещи и гърми, а баба тича из апартамента с побеляло лице, затваря прозорците, дърпа завесите и изгася лампите, след което сваля всички метални пръстени и гердани от себе си, и ляга по гръб на леглото със склопени очи и скръстени ръце. И до днес не съм сигурна дали се молеше или се готвеше да предаде Богу дух, но помня, че бая ме плашеше. Веднъж и на един курорт изнесе същото представление, докато всички други малки и големи курортисти се веселяха долу в ресторанта, а дядо бродеше навън. Часове наред висяхме в спарената стая и чакахме бурята да отмине, щото явно на това място мълниите вилнееха не само на открито, но и навсякъде, където работи телевизор, има неукрепен прозорец или, не дай Боже, някой е в контакт с метал. Яд ме е, че не съм я питала навремето защо така се страхува или пък съм я питала, но съм забравила отговора ѝ, обаче няма светкавица, която да съм видяла през последните 15 години и която да не ми е напомнила за нея. А аз съм видяла много светкавици, защото колкото баба се ужасяваше от тях, толкова аз ги обожавам.
Едно от първите неща, които съзнателно помня от тоя свят, са гръмотевици и светкавици, и едно от любимите ми занятия в детството беше да ги гледам от терасата на нашия панелен блок, която беше превъзходна наблюдателница на бури. Години по-късно беше почнало да ми се струва, че в България вече няма такива бури като преди – с гигантски розови, сини, бели и зелени светкавици, дето се разстилат на мрежа по цялото небе – обаче може и да съм си въобразявала. В Австралия със сигурност светкавиците са различни – рядко са ярки и разклонени като тези в моите спомени и още по-рядко са придружени от истински, оглушителни гръмотевици. Може би защото идват отдалече и по пътя губят силата си. За сметка на това пък облаците са невероятни и създават внушителни пейзажи като този, който наблюдавахме цяла една вечер на един къмпинг преди две години. В аматьорския си плам да уловя светкавиците, които се сипеха от тая фуния, натиснах всички копчета на фотоапарата си около десет хиляди пъти и още пет хиляди пъти завъртях обектива, в резултат на което механиката се възнесе завинаги във фотографските селения и ми остави тази снимка като лебедова песен.