Послепис

Проклятието на изобилието или „дюнер с всичко“

Публикувано

Тъжното не е толкова, че си е отишъл Шон Конъри, а по-скоро това, че няма изгледи в бъдеще киното да произведе подобни титани. Причината е преди всичко в нещо, което аз наричам проклятието на прекаленото изобилие и големия избор.

Във времената, когато са се създавали символи като Шон Конъри, Хъмфри Богарт, Ал Пачино и т.н., приходите на филмите са идвали изцяло от кино-аудиторията, предимно американската и западноевропейската. В онези години над 80% от американците са посещавали киносалони поне веднъж в седмицата, сега този процент е под 10. Тази трансформация започна с видеокасетите от 80-те и 90-те, а Нетфликс в бъдеще ще маргинализира изцяло киносалоните.  Новите технологии променят начините, по които се консумират творческите продукти и видоизменят цели индустрии.

В онези времена посещаването на кино е било семейна традиция и ритуал. Цялото семейство отива заедно, а обикновено към кинопреживяването се добавя и вечеря и разходка заедно. Често това им е най-хубавият и приятен спомен от цялата седмица, преживяване, което ги сплотява и зарежда с енергия за дните до следващото посещение на киносалон.

Когато едно преживяване и консумиране на продукт добие такава доза специалност, емоционалност и ексклузивност, тогава критериите на потребителите стават максимално високи, а вкусовете им – много взискателни. Хората избират много внимателно филма, на който ще отделят по-голямата част от семейната събота, защото грешен избор може да им развали целия уикенд. И съответно индустрията отговаря на този тип търсене с много специален и ексклузивен продукт.

В 2020 гледането на филм отдавна е загубило всякаква екзклузивност, чар и специалност, превърнало се е в досадна рутина. Най-често се прави вкъщи от Нетфликс пред големия плосък тв екран, изборът от филми е огромен, спокойно могат да се изгледат 3-4 филми един след друг, а ако на някой филм началото не допада много, просто се прекъсва и се сменя с някой друг.

Ако сравня гледането на филми през 60-те със скъпа вечеря в престижен и уважаван ресторант, то гледането на филми през 2020 е като ядене на дюнер или баничка на крак. Просто искаш да си залъжеш набързо глада и да вкараш нещо висококалорично в системата си – а при филма просто искаш да убиеш малко време и да си отпочинеш.  Както към дюнерите и баничките няма кой знае какви високи изисквания и очаквания, освен да те заситят (при дюнерите – и да те налютят), такова е и отношението към филмите при днешния модел на консумацията им.

Прекаленото изобилие, лесният достъп и неограниченият избор правят гледането на филми рутинно и банално изживяване, което от своя страна максимално смъква критериите и стандартите на аудиторията. Индустрията, чиято цел не е естетиката и изкуството, а печалбата, отговаря веднага на тези потребителски поведения със съответните продукти. А това прави по-малка вероятността да се създават киношедьоври и велики актьори, които се заместват от производството на творческа ширпотреба, на кино-дюнери (която обаче е по-изгодна от финансова гледна точка).

По времето на Шон Конъри основният потребител на кинопродукта са киноентусиастите и ценителите. В днешно време основният потребител е средностатистическият „casual“, a кино-ентусиастите и ценителите са нищожно малцинство, което няма никаква глобална финансова тежест, защото приходите от един ценител са същите като приходите от всеки средностатистически тюфлек, гледащ Нетфликс и нагъващ чипс.

В заключение, това е проклятието на прекаленото изобилие и големия и лесен избор. Не само в киното, но и в почти всяка житейска сфера. Силно обезценяват всяко преживяване и го превръщат в баналност и рутина.

Тихомир Чергов

One thought on “Проклятието на изобилието или „дюнер с всичко“”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *