– Ние – казва ми мъжът ми преди две седмици- ще си купим телешко и свинско, ще си ги смелим на кайма, ще я бутнем в камерата и после – кеф ти пълнени чушки, кеф ти кИфтета, кеф ти принцески на скаричката, кеф ти супа топчета. Разбирайш?
– Разбира – викам- и спирам да го слушам, щото Том Елис тъкмо си сваля ризата във филма и за каймата не ми пука, ама въобще.
– Ще направим десетина-петнадесет торбички – продължава да бръмчи досадникът му с досадник и понеже тръгва да ми показва с ръце колко ще са големи въпросните торбички, трижди проклети да са, влиза в кадър, а на Том Елис тъкмо му се видяха плочките на корема, мамка му.
– Добре – въздъхвам примирено – разкажи ми всичко за каймата и торбичките.
И той ми разказва. Разказва. Разказва. И разказва. От неговия обстоен разказ останах с ужасното впечатление, че сме обречени да ядем кайма, докато настъпи Армагедон. През нощта сънувах казани с кайма и дяволи, които я разбъркваха с тризъбци.
…Една седмица по-късно, мъжът ми донесе вкъщи огромна торба с прясно телешко. „От теленце-сукалче“, както се изрази, повтаряйки, без да иска, героя на Чудомир. Не съм виждала как леприкон се любува на златото си, но си представям, че е нещо от рода на това как моят съпруг се любуваше алчно на месото, как го душеше, разглеждаше, местеше от една торба в друга и го тикаше в носа ми, за да видя колко е прясно, при което щедро изпъстряше пода с едри капки телешка кръв.
Най-после го напъха в камерата и аз захлопнах вратата ѝ. Отвори я само десет пъти, за да се полюбува на месната красота. Същата нощ в просъница ми се счуваше, че някой тропа с хладилника, но може и да съм сънувала.
…Последвалата седмица беше посветена на това да намерим най-доброто свинско, което се продава не само в Сливен, но и в този ръкав на Галактиката, за да е достойно да се съеши, ако ми позволите фриволната дума, с нашето прекрасно телешко. Най- после, след дълги проучвания, разпити на познати, четене на брошури, слухтене около Халите и намесата на частно детективско бюро, днес купихме и свинското, алилуя!
Но не биваше да се радвам прибързано. Мъжът ми умее( тук всички омъжени дами ще ме разберат много добре) някак без дори да го иска, да капе като китайска капка, да ескалира напрежение и да създава странни ситуации, сякаш ги завихря ей така, от нищото. И днес, след като купихме и свинското-близнак, той се захвана да мели кайма. Тук му е мястото да вмъкна, че на няколко пъти предлагах да дадем да ни смелят месото на място в магазина. Моят глас на разума беше отхвърлен немилостиво, сякаш архиепископът на Кентърбъри анатемоса някой палав лорд от Горната Камара.
И тук стигаме до същината на моя разказ.
Представете си душен летен следобед, в който живите твари се варят кротко в собствен сос по апартаменти, градинки и кафенета. Мирната тишина, ухаеща на стичаща се от небето лава, се нарушава внезапно и безвъзвратно от скърцането на някакво механично устройство, в което ухото на опитния съсед, изтръгнат от заслужена следобедна дрямка, ще различи звука на ръчна машинка за мелене на месо. В малката ни кухня са петдесет градуса. Мъжът ми, гол до кръста, със забучена в ъгъла на устата цигара и рошав перчем, върти дръжката на мелачката. Цялата маса е отрупана с тенджери и тави с нарязано месо. Татко се върти наоколо и двамата страшно ми приличат на чирака на магьосника и самия магьосник, които забъркват някакво стародавно проклятие, включващо вълча лапа и око от змия. Чочо ги наблюдава със смес от снизходителност и презрение, каквато само котките умеят да излъчват. Аз добивам същата физиономия, но в моята има и една нотка ехидност и две нотки злоба. Защото с неподправена злорада радост виждам, че машинката не ще да мели. Да, скърца като двери Адови, да, клати се, сякаш ще изкърти масата и вероятно ще, но не мели и не мели, а дъвче месото и го връща обратно. Така се зарадвах, че място не можех да си намеря. Ето, че бях права! Сега, трябва да знаете, че дори и с риск да ме изправят на разстрел, ако го кажа, няма сила, която да ме възпре да произнеса репликата: „Аз казах ли?“
– Аз казах ли? – засмях се злорадо, пъхнах Чочо под мишница и се изнесох миг преди да бъда улучена с парче свинска плешка.
На татко и мъжа ми също трябва да им се признае едно нещо – тяхната магарешка упоритост. Виждат, че нещо не се получава и няма никакъв начин да се получи, но отказват ли се? Не и не! След като първоначалният оглед и последвалата аутопсия на машинката показаха, че ножовете ѝ не са в състояние да разрежат и кисело мляко, мъжът ми отиде да донесе машинката, с която мелят самардалата, а татко изми покойната, прочете кратка молитва и я остави на мира.
– Може би – обадих се пак аз – е най-добре да занесем да ни смелят месото.
Татко ме гръмна в челото с поглед и аз отпълзях обратно към телевизора и меката козинка на Чочика. След малко мъжът ми се върна с машинката и двамата се затвориха в кухнята, барикадираха вратата и могя да се закълна, че ги чух да си говорят нещо за възможността да утрепят някоя устатница и да инсценират нещастен случай.
Следобедът запълзя и накрая спря. Аз изгледах отвратителния „Ловци на духове“ 3, върнах си да изгледам любимата ми сцена от „Дуум“, там, където главният герой се превръща в мутант, ама пак остава човек, и има една яка музичка, която нагнетява напрежението, и тръгва да трепе гадните зомбита, и все едно внезапно започваш да играеш играта, и е много яко! После ядох. Два пъти. Поспах. Четох книга. Пак огладнях. За да убия глада, отворих да чета единствената книга, която нямам сили да прочета -„Война и мир“. През тридесетте години, в които се опитвам безуспешно да я харесам, успявам да преборя само началото:“— Eh bien, mon prince, Gênes et Lucques ne sont plus que des apanages, des имения, de la famille Buonaparte. Non, je vous préviens, que si vous ne me dites pas, que nous avons la guerre, si vous vous permettez encore de pallier toutes les infamies, toutes les atrocités de cet Antichrist (ma parole, j’y crois) — je ne vous connais plus, vous n’êtes plus mon ami, vous n’êtes plus мой верен роб comme vous dites.“ Нито ред повече. И сега не можах да премина бариерата. През цялото това времегубене от кухнята се чуваше пъшкане, сумтене, скърцане на ръчка, хлопане и „Чочомире, изчезвай оттука!“към котарака, който се беше изплъзнал от ленивата ми опека. Накрая отидох и видях, че бойното поле е разчистено, ранените са изнесени и месото в най-голямата ни тенджера(в такива диваците варят мисионери), е прибрано в хладилника. Вдигнах една-две вежди.
– Ще взема да ида аз утре да го смеля на Халите това месо – каза кротко мъжът ми и с татко си наляха по биричка.
– Вземи иди – рекох и аз много кротко и се заех да мия хилядата и една окървавени тави.
Като измих всичко и почесах Чочика зад ухото, а той ме ухапа приятелски, се замъкнах при чирака и магьосника.
– Важното е, че смляхме каймата – казах мило.
И се разхилихме като хиени.