Яяя......

НЕВИДИМИТЕ ХОРА

Публикувано

Днес не се чувствам много добре, решавам да хапна супа, която не съм направила сама. Влизам в закусвалня за бързо хранене до нас, където готвят сравнително прилично. Оглеждам супите, не ми хващат окото и решавам да отида до друга закусвалня. Отвън обаче е ужасно горещо, а вътре е хладничко и мирише вкусно и аз се връщам с мисълта, че ще се прежаля с някоя нелюбима супа. Така се озовавам пак на топлата витрина, но пак не си харесвам нищо и пак си тръгвам, после жегата ме връща пак.

Пиковият час е отминал, в заведението е само персоналът, един мъж, аз и още някой. Този някой го забелязвам на третата совалка. Възрастна женица, сгушена, сивичка, стои на празна маса и гледа в нищото. До нея много на брой, опърпани чанти пълни с очевидно всичките ѝ земни притежания. Мозъкът ми на градско момиче подава сигнал за внимание. Спирам  да тъка в стил Чаплин, напред-назад и отивам до една мила дама от персонала. Решавам да се застраховам с един милион извинения в мой стил, но все пак питам дали жената е приключила с обяда или такъв въобще не е имало.

– Ами тя не е клиент, стои си при нас на хладничко, щото вижте вън каква жега е – отговаря милата дама и добавя малко отбранително – на никого не пречи.

– Мога ли да платя един обяд, а вие да кажете, че е от заведението? – питам.

Жената с желание се съгласява да участва в конспирацията и аз започвам да поръчвам шепнешком:

– Една пържола, салата домати и краставици…

Тук дамата от персонала ме прекъсва и с тихият търпелив тон с който се говори на малко дете и на хора които не са с всичкия си, каквато очевидно съм аз:

– Госпожо, тя няма зъби, не може да яде такива неща. Вземете ѝ една грах яхния, една супичка и няколко филийки бял хляб.

Ядосвам се на себе си, че съм такава малоумница и плащам това което ми казва персоналът. Никой не знае дали ще дойде пак, понякога идва, понякога дълго не, не знаят къде точно живее, не е бездомна съвсем, защото дрехите ѝ са чисти. Не знаят дали разбира всичко и дали доброволно е заключила ума си или няма власт над него…

Излизам да си търся супа другаде, може да е егоистично от моя страна, но нямам сили да обядвам с онази сива безнадеждност, която яде грах яхния на съседната маса.
Влизам в друго заведение. Пак почти празно. Пред мен има само един възрастен мъж, около седемдесет и пет-осемдесет  годишен. Много добре и малко по-младежки облечен в чудесна карирана риза и много хубави дънки. Може да са наследство от внуците или пък подарък, но му стоят чудесно. Много симпатичен спретнат човек. Двамата чакаме някой да ни обслужи. Отвътре излиза младо момиче и зачаква поръчките.

– Един крем карамел – казва тихо дядото – за тука.

Девойката плъзва поглед през него, заковава очи в пъстрата ми рокля и пита:

– Какво ще обичате, госпожо?

Възрастният човек се сконфузва и отстъпва крачка назад.

– Господинът беше преди мен – казвам.

Момичето обръща глава към него и сепнато пита:

– Какво да бъде?

И аз разбирам, че тя не е нелюбезна, тя въобще не го е забелязала. Така, както аз видях възрастната жена в предното заведение чак на третия път.
Той повтаря поръчката, взема си крем карамела и сяда да си го хапне бавно, като човек който няма закъде да бърза.
Аз купувам желаната от мен супа, която вече въобще не ми се яде. И се питам кога точно ще се превърна в невидима за хорските очи. И дали ще свърша живота си в някоя закусвалня, пусната по милост с обяд платен от непознат, който ме е забелязал чак на третия път…

Юни 2019
Светла Чимчимова

One thought on “НЕВИДИМИТЕ ХОРА”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *