Когато бях тийнейджър пасях пуйки. Мнооого пуйки. През лятната ваканция. Сутрин ставах в 7:00, че да ги изкарам на паша в 8:00. Вземах си една книга под мишница, а в ръката – тояжка и домашна курабийка. Изкарвах ги на широка поляна и се унасях я със Селинджър, я с Йовков, я с Вазов, я с Толстой. Лягах сред тревата или сядах под сянката на някой орех. Все ги губех тия пуйки. Щото книгите ме увличаха и изчезвах духом от пасището. Тогава хуквах из мерата със зов „Пуй пуй пуй“… И току някоя от тях ми отговаряше.
Прибирах ги към обяд. И тръгвах да помагам на пра-баба за обяда. Или в лозето. Или в градината. Щом бабите ми лягаха на обяд, хващах мотиката и претесвах лозовите редове. Така хващах тен. А ако беше сряда, вземах вестниците от портата, по един за всяка ни (моят беше „Всичко за жената“ ) и в стаята си потъвах в страниците му. Дивях се на моделите рокли, четях статии за успели българки, преглеждах хороскопа. А после попълвах дневника си с нещо ново, което съм научила или преживяла днес. Пусках си малкото касетофонче и записвах куклен театър на касета. После отивах да кова и поправям нещо по курника, или просто се криех зад вратата му и наблюдавах лястовичките.
Следобяд пиех с бабите, мама и комшийките кафе. Пиех захар с кафе. И много бисквити. И правехме план за следобяда. Поливах цветята и бостана, и пусках кокошките на свобода. Разпределях бали със слама. После с момчетата от квартала ритахме топка в широкия ни двор или търсехме жаби. Мама ни изнасяше по една чашка домашен сладолед и докато лакомо го кусахме, ловяхме басове, че тази нощ ще видим летяща чиния. Ако беше наш ред за млякото, подкарвах овцете в големия селски буюк, докато баба ги дои. По някое време идваше и едно момче, което много ме харесваше. Пък аз не търсех гаджета, а приятели и затова все нахлузвах най-грозните си и мръсни галоши, рошех си косата и обличах стар мамин пеньоар.. За да ме отхареса. Хващах количката да изкарвам боклука на сметището. Пък той ми я грабваше от ръцете и я буташе. А после, когато обръщахме количката, той вадеше някакво подаръче от джобовете си. За мен. Мило беше, много мило. И аз с очи забити в галошите, измърморвах едно „благодаря“, знаейки вече, че по-трудно от това да накараш някой да те харесва е всъщност да го накараш да спре да те харесва. Това момче не риташе топка с мен и другите момчета. Той ми промиваше ожулените, от хвърляне по топката колена и ми носеше ягоди…
Вечер, заедно с кучето, слизах до блатото, сядах в една стара лодка и наблюдавах лебедите или пишех разкази и стихове. А щом комарите ме надушеха, се състезавах с четириногия си другар по баира кой пръв ще им избяга. След вечеря, се събирахме с едно приятелче и чакахме да видим летяща чиния, докато чоплим семки. Мноого семки така и не видяха летяща чиния… Към 22:00 вече се прибирахме по домовете, а аз продължавах с книгата, докъдето ме бяха прекъснали пуйките. Лягах под отворения си прозорец в стаята, а над главата ми щурци изнасяха серенади. Нощем сънувах сюжети на приказни истории, които на следващия ден записвах в онази лодка, край тръстика и лебеди. И всяка сутрин се будех нетърпеливо, усещайки, че пак ме чака приключение. Да, приключенията ме чакаха, не аз тях. То е като с чудесата – създаваш ги, не ги чакаш. И бабините мекици или пържени филийки със строшена на цимента кървава любеница от бостана, и бяло като детска молитва овче сирене.
Това трябваше да е пуешка история. Кокошите ми истории ги знаете. И историята с падащата звезда и събуденото в 3 през нощта село от моите викове, че ще умрем…
Започна като пуешка история, но продължи като дете с хвърчило. Шарено, хаотично и чисто. Знаете ли, селото създава трудолюбиви мечтатели. Създава творци, създава истории. Истории, големи като поляните и мерата му. Истории, които не биха се побрали в едно междублоково пространство. Истории, дълбоки като блатото му. И красиви като лебедите му. Истории, ярки като звездите и светулките му вечер. И сладки като шепа ягоди или домашния мамин сладолед. Истории, незабравими като очите на влюбено момче. И шарени, като подаръците му за едно рошаво момиче. Истории, топли като бабините манджи и терлици. И волни като пуйки на паша.
Това трябваше да бъде пуешка история. Но някак, неусетно, се превърна в ароматен липов чай.
Който тихичко и бавно отпивам, щом на душата ѝ стане студено.
One thought on “Пуешка история…”
Само че на село не му викаме „квартал“. Кажи й бе, Иване!