Някога много обичах, зимата, когато мракът започваше да се спуска и обличаше със синкава пелерина притихналата махала и село, да кажа на нашите – „Аз отивам до баба и дядо да ги видя какво правят.“
Часът е още пет, пет и нещо, но навън освен следите от шейните по снега, които ние децата сме оставили през деня, нищо друго не загатваше, че наоколо е имало хора. В десетината къщи покрай които минавах, за да стигна до къщата на баба прозорчетата мъгляво присветваха и сенките на преминаващите им обитатели затулваха светлината – я някой ще мине бързайки да слезе до мазата, че да наточи още вино, я друг ще се разходи до печката, да я нагледа и да сложи още един чукан в нея. Само някое усетило скърцането на снега изпод галошките ми куче ще се обади, колкото да си заслужи попарата сабален и после ще се навре в дъното на колибката си на завет.
След няма и пет-шест минути ходене съм пред бабини. Нерядко вратата се оказваше залостена и тогава се налагаше да чукам по един от камъните на зида с друг по-малък камък, че да ми отворят. С годините този камък на зида доби дупка като хралупа на дърво – така се издълба.
Баба ми отваряше и аз се шмугвах в тясната стаичка, която обитаваха двамата старци.
Легло, шкаф в който държаха хляба, вилиците и чиниите, мивка, печка „Вулкан“, маса с два стола, сив телефон с шайба, закачалка и едно ковьорче на което баба ми си държеше иглите и конците – това беше обзавеждането на стаичката.
А, и радио! Един „ВЕФ“, който не си знаеше годините. За малко в стаичката се беше появил и телевизор, един черно-бял, но на цвят оранжев „Юность“, ама се задържа за няма и година – тук на почит си беше радиото.
Аз неслучайно се появявах в този час. Ритуалът на дядо ми беше следния – точно в 18:00, той си сипваше една стограмка ракия, а преди това баба ми му е направила салата с домати от буркан и стар лук (тя казваше на това „сала“), той си дробеше долната кора на един голям комат селски хляб вътре и отпивайки слушаше „Вечерният осведомителен бюлетин на Българското национално радио – програма „Христо Ботев“.
Винаги него!
Баба ми през това време сипваше на себе си и на мен по една паница от манджата (ооох, оная, както аз я наричах – „картофено-оризена-доматена“ чорба…), която е правила, аз сядах на леглото, в нишата между него и масата, защото трети стол нямаше и двамата се хранехме докато слушахме неща, които мен не ме интересуваха, предполагам баба ми също.
След всички лакърдии от „света и у нас“, дядо ми изцеждаше последните капки от чашата в устата си и баба ми чевръсто ставаше, за да му сипе от манджата. Ние вече се бяхме нахранили и на мен ми се полагаше чаша лимонада, а за баба ми чаша вино разредено със същата. Точно в 18:30 започваше народната музика.
Дядо ми хапваше два-три залъка, гаврътваше почти на екс една чашка вино, после притваряше очи и потъваше в света на фолклора. Предполагам си спомняше времето, когато краката го държаха доста по-добре и той се носеше по читалищните сцени и селски ливади – навремето е бил голям „играч“.
Ние с баба ми мълчим, тя също се наслаждава на музиката, дори и аз, макар доста по-късно да станах ценител на автентичния български фолклор, през песен-две се включва говорителката, която с мекия си кадифен глас, характерен за всички диктори в БНР, обяснява някакви неща, представя следващата песен или разговаря с някой гост в студиото.
В тази малка, 4 на 3 метра стаичка вече е почти непоносимо топло, защото печката трябва да я сгрява до сутринта и е пълна догоре с тежки цепеници, всички сме млъкнали в някакво страхопочитание, а навън започва да се рони все по-засилващ се снежец, каращ обстановката да се превърне в толкова идилична селска картина, че аз облягам глава на запотеното стъкло вперил поглед в незарязаната още асма затискана постепенно от бялото одеало, а някой в радиото разтяга акордеона, надува гайдата и само аз чакам със свито сърце кога сивия телефон с шайба ще звънне и майка ми ще ми нареди да се прибирам, защото вече е много късно.
Късно стана, да. Много късно. Дали аз закъснях или времето бързаше…
One thought on “Зимна привечер…някога”
Благодаря! Това беше и моето детство …