Искра Веселинова

Как се обича Родината

Публикувано

Баба ми през почти целия си живот беше живяла в нашето, забравено от света селце. В паничката на Розовата долина, сгушено в подножието на планината, огрявано от ласкавото слънце, вързано със синята дантела на Тунджа. И наоколо – поля, поля, поля, докъдето ти поглед стига. Рано напролет щъркелите долитат и крачат важно с червените си кокили из влажните ливади. Дръвчетата се покриват с нежен цвят и трептят като детски усмивки. Лятото е щедро и дълго – налято с плод, пълно с жива сила, с пищни звезди и разкошни концерти на скритите в тревата щурци. Есента е кротка, мъглива и дъждовна. Дърветата се омърлушват и листата им се обагрят. Зимата е сурова и снеговита, с дълги нощи и ледено небе, с късички мрачни дни, когато вятърът те пронизва до костите и тичаш презглава към печката, да се сгрееш.

За деветдесет и кусур години, баба се беше отделяла от село за някакви си две-три, докато е учила в Стопанското училище в Казанлък. И тези години ѝ се струваха като дълго, мъчително отшелничество, като несретната съдба на емигранта. Нейният кръгозор беше малък – каквото обхване погледът ѝ, това е. А той обхващаше, сутрин, в градината, заобления гръб на планината, огрените от слънцето лозя и шарената покривка на нивята. Толкова.
От разсъмване до мрак – труд. Не тежък и мъчителен, а изпълнен с градивност и любов, мравешки упорит и неспирен. Мотичката, кошницата, престилката и забрадката, понякога и цедилката на гръб. На нозете – галоши. Едни, по-вехти, за в градината. Другите, по-новички и лъскави – като тръгне за хляб и едно-друго от магазина. В шкафа стояха корави като ламарини, чисто нови обувки. Никога не ги обу. Плетени жилетки, на тях – забодени огромни безопасни игли, да си закача конеца, като плете. Пазарските чанти – и те от едра плетка, изкусно украсени с рози на една кука. Всяко пътуване за баба беше изпитание. Не обичаше да се отделя от дома си. Мило ѝ беше за дворчето с голямата дюля, по която плодовете грееха като слънчица, за чимширите, за двата огромни божура, единият бледорозов, другият тъмнолилав, уханни и покрити с цветове. Липсваше ѝ стаичката с тромавата печка, която топлеше тъй уютно, а по стената над нея висяха нанизи от пуклива царевица и люти чушки. Липсваше ѝ големият железен креват, с ковьор над него.

Баба обичаше да разказва как всяка година за Трети март, са ги водели на Столетов. Тя така си го наричаше докрай. Как, когато за пръв път ходили да видят паметника, всички били толкова развълнувани, че им се подкосили краката пред прекрасната и величествена гледка и трябвало да поседнат в подножието му, да си поемат дъх и да се поуспокоят малко. Ходели са пеша. До Казанлък с автобус и сетне, нагоре, пеша. Имало и кърмачки, та поспирали, да накърмят младенците и пак да тръгнат. Имало стари баби, та ги тътрузели подручка. И като мравешко вървило, цялото това човешко множество се изкачвало тихо и упорито към върха. Така и нашата Родина се е качвала към съдбата си, стъпало по стъпало, жертва след жертва. И е стигнала до своя връх.

Баба обичаше безкрайно селото си. За нея то беше и родното ѝ място, и България. Горката, не можа да склопи очи там. Но нейната простичка, искрена и чиста любов към родното място и към родината, остана да трепти като светулка дълго подир нея. Баба не разбираше, дълбоко, със сърцето си не разбираше, как може някой да каже лоша дума за България. Умът ѝ не побираше такова нещо, с простичкия си, здрав смисъл на селска жена, тя живееше с твърдата вяра, че Родината не се пипа. За човек може и да кажеш нещо недобро, ех, не сме светци, обръщат ни се лоши думи в устите понякога, но за родното място и за България – само хубаво.
И тя вярваше наистина, че е точно тъй.

Когато се изправяше и крепеше пълна престилка с мамули, погледът ѝ търсеше планината и тъмните сенки на облаците, които се спускаха над нея, а над сенките витаеха могъщи и свободни орли. Баба ги гледаше и кой знае какво си мислеше, но от гърдите ѝ се отронваше въздишка, а очите ѝ овлажняваха. Копае, копае, бучи крехки стръкчета пипер в сочната земя и пак се изправя и търси простора. Проста, земна любов, баба никога не би могла да я изрече или да я обясни. Но я излъчваше.

Понякога, като я доядееше нещо, почваше да се тюхка, че можели с дядо да си направят къща в съседното Николаево, на има-няма два километра от Нова махала. Но го казваше не от сърце, ами ей – така, в яда си. Веднъж моят мъж ѝ каза: „Бабо, ами че вие защо не сте продали къщата и двора и да си купите нещо в Казанлък, да речем?“ Баба се сепна: какви са тия приказки? Как ще идат другаде? Това беше немислимо.

Спомням си как в училище учехме „Аз съм българче“ и как се чувствах издута като балон от гордост, че и аз съм българче и че имам изконното право да изричам напева на тези прекрасни думи. А после дойде „Обичам те, българска реч, звук сладък, най-мил в звуковете, ту арфа звънлива, ту меч, на майстор-художник в ръцете“. И до днес помня цялото стихотворение наизуст. Знам „Опълченците на Шипка“. Помня как ходехме по музеи и исторически забележителности. Помня как пеехме с цяло гърло „Питат ли ме дей зората…“ А на „Тих, бял Дунав“ най-обичахме онова „БУМ!“ Правехме мартенички. Рисувахме трибагреника. И за всеки от нас беше голяма чест и гордост да е толкова способен и усърден в училище, че да го изберат да застане под същия този развян трибагреник на някое тържество.

Помня приказките на Ран Босилек и Николай Райнов. Стихчетата на Чичо Чичопей, на Чичо Стоян (ех, че сладкодумни чичовци се бяха събрали), на Калина Малина, на Гео Милев и Леда Милева, разказите на Емилиян Станев, „Ламята“ на Николай Хайтов. Помня наизуст „Работна Мецана“ и „Горската аптека“.
Помня всички сълзи, които съм изплакала от гордост и вълнение, всеки път, когато нашето знаме се е издигало над препълнени спортни зали и стадиони.

Защо ви разказвам всичко това ли? Ще кажете – ти откъде тръгна, пък накъде завърна. Разправям ви тия работи, защото вярвам, че точно по този начин се ражда патриотизмът. Тръгва от малкото, от „Родна стряха“, за да стигне до „Епопея на забравените“. Тръгва от любовта към семейството и родния дом, към близки и роднини, разширява се към приятели, през чувството за дълг и принадлежност и лека-полека се оплитат бримките на онази голяма любов към Родината, която е всички други любови, взети заедно. Горко на клетниците, които не са научени да обичат така.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *