Седем минути са се свили на топка в гърлото ми и ще напиша за тях – нужно ми е да преглътна.
Събота вечер е, аз съм крива, телефонът звъни и изписва: Баща ми.
Не вдигам, не ми се говори с него.
Всеки път е едно и също – Как си. Добре съм. Пази се. И ти се пази.
Нямам настроение за това. Нали ви казах – крива съм.
Баща ми винаги звъни до момента, в който операторът го отхвърли.
Сега телефонът млъкна по средата и тишината след прекъснатия звън е нетипична
Набирам го и следват задължителните реплики – кой как е, детето, мъжът ми, неговите зайци.
Баща ми живее в малко селце близо до Попово.
Живее сам, с две кучета, двайсетина заека и със спомени за един друг живот, в който живееше с жена, с две доведени деца и планове.
Той работи много, пръстите на ръцете му са изкривени от работа и не знам къде душа носи. Всеки ден става в пет часа сутринта за да си храни зайците.
Веднъж го попитах:
– Добре де, баща ми, какво ще им стане на тия зайци, ако ядат в седем, а не в пет? Защо ставаш посред нощ като таласъм?
Той ме погледна, както се гледа на улав човек и отвърна с краткото:
– Така трябва.
Толкова.
Сега ме помоли да слушам внимателно.
– Поръчах едно буре, рожбо, 35-40 литра, малко буре. Ще го взема след няколко дена и като изсъхне ще го насмоля.
Питам го защо ще го насмолява.
Грешка.
Баща ми изригва, че тази София ми е е изпила акъла и съм забравила, че бурето първо трябва да се намокри, да изсъхне хубаво и после да се намаже със смола, да държи по здраво на влагата в мазето.
Идва ми да му река, че много неща съм забравила – и как да подрежа лозата така, че да върви на грозде, а не на шума, и да заспивам със звука на щурците съм забравила, и стъпките му по двора на разсъмване едвам помня…
А той ми говори:
– Тази година ракията ми е хубава, пивка ракия, мека. Ще отделя трийсетина литра в бурето, ще го занеса в чичо ти Илийчо, да го скрие.
Озадачена съм. Питам го защо ще крие ракията в чичо ми Илийчо (който и да е той).
– За Момчил – отвръща ми и аз прихвам
Припомням му, че синът ми е на девет години.
Да не си прави труда да крие бурета из комшиите, защото лятото ще си дойдем със сърбина и ще си я изсърбаме, а той ще ни направи салата от неговите домати, специалните, дето един домат е едно кило.
Баща ми замълчава, а на мен ми става чоглаво. Разговорът ни върви в минорна тоналност.
– Ба, лятото… далеко е лятото. Тоз новия вирус, китайският, таз дяволия, ако ме лепне, ще ме отнесе, рожбо…два инсулта имам аз….
Последват здрави псувни.
Баща ми псува Covid 19, а аз му пригласям с „Чума да го тръшне!“
След това той подкарва и всички китайци.
Аз се въздържам да пращам чума на китайците, само тя им липсва …
Попържането ни разведрява малко.
Обяснявам на баща ми, че ако нещо ще го отнесе, ще е първакът, дето го пие с канчето всеки ден, че е добре да спре цигарите и да си даде малко почивка. Казвам му, че ще ме хванат лудите, ще си дойда на село и ще удуша всички зайци и кокошки, за да миряса и да не ходи нощем из двора като караконджул.
– И баща ми, щом майка ми не можа да те умори, и този вирус няма да те гътне – завършвам мъдро аз.
Той се смее, вика ми:
– Тъй, рожбо, тъй – аз съм жилаво копеле, няма да се дам лесно!
Доплаква ми се.
Жилавото копеле е с ръст 140 см и тежи около 50 килограма.
Но се смея с него. Така предпочитам. Така го обичам повече.
Обяснявам му, че в понеделник ще си отделя два часа, ще вляза в интернет и ще му поръчам нова аудио система. Мощна. И като си дойда на село ще си пием ракията под асмалъка, а колоните ще гърмят. Силно ще гърмят.
Но баща ми е чул не това, което трябва и веднага ме пита:
– Че ти не си ли на работа бе, как така у понеделника ще търсиш колони?
Идва ми да си надупча голямата уста, но аз не си спомням да съм го лъгала. Изтърсвам му, че от вчера съм съкратена, но в случая това е по-добрия вариант – няма кой да гледа Момчилката. И спокойно – да мине тази чума, ще се подредят нещата.
Баща ми мълчи.
После казва, че щом хора като мен остават без работа, тази държава отива на майната си.
– Драго ми е – викам му – дето така мислиш за мене, ама знаеш ли, хич не съм единствена, бащице, не съм специална!
А той с тих глас ме пита дали помня…
– ….чичо ти Гошо беше опак човек, нали помниш. Не се разбирахме много с него, нищо че бяхме братя. И му идваше понякога омразия и не искаше да гледа никой покрай себе си. Само тебе търпеше. Ти ходеше при него и все нещо си говорехте. И той ми викаше, че си златно дете, че само ти му гониш дяволите. И те обичаше като своя. Викаше ми „Тебе, Иване, само това дете ще те жали, нищо че не е твое, тъй да знаеш!“
Тъй, че не ми разправяй специална – неспециална! Ти си моето момиче.
И повишава глас:
– А от колко години те водя на полето, а? Помниш ли? Тез софиянци нищо не знаят за тебе – на осем години беше и те вдигах по тъмно – люцерна да прибираме. И ако свършим водата, щото майка ти беше заплес и не ни слагаше вода – ти се мяташе на кобилата и ходеше вода да ми донесеш! Забравила си? И си ми помагала и зид да вдигаме, и лозе да режеме…софиянке! Да си идваш на село! Две стаи имам, – едната стая за вас, едната за мене…. Хляб има. И ракия има.
И баща ми продължава в този дух, забравил, че преди пет минути щеше да умира от вирус.
Аз слушам човека, на когото не исках да вдигна телефона.
Разговорът ни свършва, а смартфонът ми изписва, че е продължил седем минути.
Седят ми на топка в гърлото тези седем минути.
И си мисля – защо пък не ?
Защо да не напиша в CV –то си, в графата за специални умения:
„Зная да режа лозе така, че да дава грозде, а не шума.
Мога да яздя кон и да събирам люцерна.
Зная да редя зид , да сменя спукана керемида.
Мога да гоня омразията от хората.
Баща ми ме научи.“
One thought on “Седем минути…”
Хубаво пишеш момиче , разплака ме.