Корона терапия

Седем минути…

Публикувано

Седем минути са се свили на топка в гърлото ми и ще напиша за тях – нужно ми е да преглътна.

Събота вечер е, аз съм крива, телефонът звъни и изписва: Баща ми.
Не вдигам, не ми се говори с него.
Всеки път е едно и също – Как си. Добре съм. Пази се. И ти се пази.
Нямам настроение за това. Нали ви казах –  крива съм.

Баща ми винаги звъни до момента, в който операторът го отхвърли.
Сега телефонът млъкна по средата и тишината след прекъснатия звън е нетипична
Набирам го и следват  задължителните реплики – кой как е, детето, мъжът ми, неговите зайци.

Баща ми живее в малко селце близо до Попово.
Живее сам, с две кучета, двайсетина заека и със спомени за един друг живот, в който живееше с жена, с две доведени деца и планове.
Той работи много, пръстите на ръцете му са изкривени от работа и не знам къде душа носи. Всеки ден става в  пет часа сутринта за да си храни зайците.

Веднъж го попитах:
– Добре де, баща ми, какво ще им стане на тия зайци, ако ядат в седем, а не в пет? Защо ставаш посред нощ като таласъм?

Той ме погледна, както се гледа на улав човек и отвърна с краткото:
– Така трябва.

Толкова.

Сега ме помоли да слушам внимателно.

– Поръчах едно буре, рожбо, 35-40 литра, малко буре. Ще го взема след няколко дена и като изсъхне ще го насмоля.
Питам го защо ще го насмолява.
Грешка.
Баща ми изригва, че тази София ми е е изпила акъла и съм забравила, че бурето първо трябва да се намокри, да изсъхне хубаво и после да се намаже със смола, да държи по здраво на влагата в мазето.
Идва ми да му река, че много неща съм забравила – и как да подрежа лозата така, че да върви на грозде, а не на шума, и да заспивам със звука на щурците съм забравила, и стъпките му по двора на разсъмване едвам помня…
А той ми говори:

– Тази година ракията ми е хубава, пивка ракия, мека. Ще отделя трийсетина литра в бурето, ще го занеса в чичо ти Илийчо, да го скрие.

Озадачена съм. Питам го защо ще крие ракията в чичо ми Илийчо (който и да е той).

– За Момчил – отвръща ми и аз прихвам

Припомням  му, че синът ми е на девет години.
Да не си прави труда да крие бурета из комшиите, защото лятото ще си дойдем със сърбина и ще си я изсърбаме, а той ще ни направи салата от неговите домати, специалните, дето един домат е едно кило.
Баща ми замълчава, а на мен ми става чоглаво. Разговорът ни върви в минорна тоналност.

– Ба, лятото… далеко е лятото. Тоз новия вирус, китайският, таз дяволия, ако ме лепне, ще ме отнесе, рожбо…два инсулта имам аз….

Последват здрави псувни.
Баща ми псува Covid 19, а аз му пригласям с „Чума да го тръшне!“
След това той подкарва и всички китайци.
Аз се въздържам да пращам чума на китайците, само тя им липсва …

Попържането ни разведрява малко.
Обяснявам на баща ми, че ако нещо ще го отнесе, ще е първакът, дето го пие с канчето всеки ден, че е добре да спре цигарите и да си даде малко почивка. Казвам  му, че ще ме хванат лудите, ще си дойда на село и ще удуша всички зайци и кокошки, за да миряса и да не ходи нощем из двора като караконджул.

– И баща ми, щом майка ми не можа да те умори, и този вирус няма да те гътне – завършвам мъдро аз.
Той се смее, вика ми:
– Тъй, рожбо, тъй – аз съм жилаво копеле, няма да се дам лесно!

Доплаква ми се.
Жилавото копеле е с ръст 140 см и тежи около 50 килограма.
Но се смея с него. Така предпочитам. Така го обичам повече.

Обяснявам му, че в понеделник ще си отделя два часа, ще вляза в интернет и ще му поръчам нова аудио система. Мощна. И като си дойда на село ще си пием ракията под асмалъка, а колоните ще гърмят. Силно ще гърмят.
Но баща ми е чул не това, което трябва и веднага ме пита:

– Че ти не си ли на работа бе, как така у понеделника ще търсиш колони?

Идва ми да си надупча голямата уста, но аз не си спомням да съм го лъгала. Изтърсвам му, че от вчера съм съкратена, но в случая това е по-добрия вариант – няма кой да гледа Момчилката. И спокойно – да мине тази чума, ще се подредят нещата.
Баща ми мълчи.
После казва, че щом хора като мен остават без работа, тази държава отива на майната си.

– Драго ми е – викам му – дето така мислиш за мене, ама знаеш ли, хич не съм единствена, бащице, не съм специална!

А той с тих глас ме пита дали помня…

– ….чичо ти Гошо беше опак човек, нали помниш. Не се разбирахме много с него, нищо че бяхме братя. И му идваше понякога омразия и не искаше да гледа никой покрай себе си. Само тебе търпеше. Ти ходеше при него и все нещо си говорехте. И той ми викаше, че си златно дете, че само ти му гониш дяволите. И те обичаше като своя. Викаше ми „Тебе, Иване, само това дете ще те жали, нищо че не е твое, тъй да знаеш!“
Тъй, че не ми разправяй специална – неспециална! Ти си моето момиче.

И повишава глас:

– А от колко години те водя на полето, а? Помниш ли? Тез софиянци нищо не знаят за тебе – на осем години беше и те вдигах по тъмно – люцерна да прибираме. И ако свършим водата, щото майка ти беше заплес и не ни слагаше вода – ти се мяташе на кобилата и ходеше вода да ми донесеш! Забравила си? И си ми помагала и зид да вдигаме, и лозе да режеме…софиянке! Да си идваш на село! Две стаи имам, – едната стая за вас, едната за мене…. Хляб има. И ракия има.

И баща ми продължава в този дух, забравил, че преди пет минути щеше да умира от вирус.
Аз слушам човека, на когото не исках да вдигна телефона.

Разговорът ни свършва, а смартфонът ми изписва, че е продължил седем минути.
Седят ми на топка в гърлото тези седем минути.
И си мисля – защо пък не ?
Защо да не напиша в CV –то си, в графата за специални умения:
„Зная да режа лозе така, че да дава грозде, а не шума.
Мога да яздя кон и да събирам люцерна.
Зная да редя зид , да сменя спукана керемида.
Мога да гоня омразията от хората.
Баща ми ме научи.“

Reni Jovanovic

One thought on “Седем минути…”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *